Гръмотевичния щит [bg]

— Невинни? — отвърна Хекуба, а гласът й натежа от презрение. — В планината на амбицията няма невинни. Да не мислиш, че Приам щеше още да е цар, ако аз виждах света с такива наивни очи? Вярваш ли, че Троя би оцеляла срещу омразата на могъщите царе, ако не се бях справила с тях? Ако не ги бях подкупила, изкусила, ако не се бях сприятелила с тях и не ги бях избила? Искаш да живееш сред невинните, така ли, Андромаха? Сред овцете? Да, във всяко село те живеят нормален живот сред истински приятели и пеят и танцуват заедно на празниците или скърбят за приятелите, обичните си, щом умрат. Милите малки овце. Направо се просълзявам. Но ние не сме овце, глупаво момиче! Ние сме лъвове. Ние сме вълци. Ние поглъщаме овцете и се нападаме и разкъсваме взаимно. Точно както ти направи сега… и както ще направиш отново, когато се появи нужда от това.

— Грешиш, Хекуба — каза й Андромаха. — Може да съм глупава, както твърдиш, за да вярвам в безпрекословната чест, приятелство и лоялност. Но това са ценности, които трябва да се почитат, защото без тях ние не сме нищо повече от зверове, бродещи по земята.

— Но ето, че ти се престори на мой приятел — каза Хекуба, а умът й започна да се размътва. — Излъга ме и с измама си спечели благоволението ми. Това чест ли е?

— Не съм се преструвала, майко — чу гласа на Андромаха и й се стори, че той трепери. — Харесах те още от първата ни среща и се възхищавам на силата и смелостта ти. Дано боговете те дарят с почивка и мир.

— Почивка и мир! Глупаво, глупаво момиче. Ако Одисей оживее, Троя я чака разруха.

Хекуба се отпусна на стола си, а очите й се насочиха към синевата на небето. Мислеше си за планове, разбити в бреговете на чуждите слабости и грешки. А после откри, че отново стои на палубата на „Скамандриос” и видя пред себе си златна фигура, която блестеше с ослепителна светлина. Помисли, че това трябва да е Приам и радостта й нямаше граници.

— Накъде ще плаваме днес, господарю мой? — прошепна тя.