Черната вдовица [bg]

— И всеки път, когато облечеш това старо яке.

Шамрон бе скъсал якето на дясното си рамо в бързината, когато се качваше на колата си в нощта на атентата във Виена. Така и не го бе зашил — това бе следа от Даниел. Зад тях долитаха тихите гласове на жените и смехът на едно от децата, ала на кое точно, Габриел не можеше да определи. Да, мислеше си той, беше щастлив. Но не минаваше и час, без да си спомни как държи безжизненото тяло на сина си и издърпва жена си иззад волана на горящата кола. Щастието бе наказанието, задето беше оцелял.

— Хареса ми статията за предстоящата смяна на ръководството в Службата.

— Така ли? — Шамрон изглеждаше доволен от смяната на темата. — Радвам се.

— Това бе долно, Ари, дори и по твоите стандарти.

— Никога не съм вярвал в чистата битка. Затова съм шпионин, а не войник.

— Това бе разрушително — тихо отрони Габриел.

— Затова го направих.

— Министър-председателят знае ли, че ти стоиш зад това?

— А ти кой, мислиш, ме накара да го направя? — Шамрон вдигна цигарата към устните си с трепереща ръка. — Тази ситуация — каза той презрително — продължава прекалено дълго.

— Провеждам операция.

— Можеш едновременно да вървиш и да дъвчеш дъвка.

— Какво имаш предвид?

— Аз бях оперативен шеф — отговори Шамрон — и очаквам и ти да бъдеш такъв.

— В минутата, в която хората от мрежата на Саладин се свържат с Натали, ще трябва да влезем във война. Не мога да се занимавам с проблемите на „Човешки ресурси“ и кой къде има право да паркира, докато се опитвам да предотвратя следващия атентат.

— Ако изобщо се свържат с нея. — Шамрон бавно загаси цигарата си. — Два месеца и половина са много време.

— Два месеца и половина са нищо и ти го знаеш. Освен това отговаря на профила на мрежата. Сафия Бурихан е била спяща клетка много по-дълго след завръщането си от Сирия. Толкова спяща, че французите са изгубили интерес към нея. Саладин е искал да се случи точно това.

— Боя се, че министър-председателят не е готов да чака още много. Нито пък аз.

— Така ли? Хубаво е да знам, че премиерът все още те слуша.

— Кое те кара да мислиш, че някога е преставал? — Старата запалка „Зипо“ на Шамрон светна. Той докосна с пламъка края на нова цигара.

— Колко още може да изчака? — попита Габриел.

— Ако мрежата на Саладин не направи контакт с Натали до следващия петък, министър-председателят ще обяви назначаването ти по телевизията. А следващата неделя ще присъстваш на първото си заседание на кабинета като шеф на Службата.