Добрият вълк [bg]

Еди излезе на магистралата. Автомобилът някак стигна до сто километра в час, след това с върховни усилия го докара до сто и трийсет. Но повече отказа. В купето миришеше на бензин и газ, Еди отвори прозореца. Лъхна го топъл, тежък, летен колумбийски въздух. Той смени лентите. Говорителят продължаваше да бърбори по радиото. Еди не схващаше и дума.

Най-сетне го видя. Чистият син додж. Движеше се със съобразена скорост по-напред в дясната лента… Еди се поуспокои, застана зад него през няколко автомобила. Пътуването стана монотонно. Подмина град на име Картаго, продължи на запад. Пак взе да му прилошава. Усети вкуса на смъртта в устата си. Завъртя огледалото за обратно виждане към лицето си. Огледа се. Пребит, блед като привидение, почти прозрачен. Тъмни кръгове около кървясалите, хлътнали очи. Беше мъртъв, сега го видя.

Глътна последното хапче. Запасите му свършиха.

Времето стана странно, смътно. Доджът слезе от магистралата и пое по тесни пътища. Еди трябваше да се държи на разстояние, за да не се разкрие. Те потънаха в гората, той подмина изхода, даде им няколко минути, след което зави и ги последва.

Лоши пътища през гъста джунгла. След време забеляза доджа, паркиран пред някаква бариера. Еди отби колата и слезе. Топло, влажно и задушно. От дърветата над него се чуваха птичи песни. Нуждаеше се от течности, претърси колата, но не намери нищо за пиене. Изтръгна радиатора от двигателя, вътре имаше половин литър топла вода, пъхна го под мишница.

Еди огледа земята наоколо, веднага видя в коя посока са тръгнали през гората — почти невидима пътека от отъпкана растителност. Еди пое след тях. Зрението му се влошаваше. Губеше равновесие, пулсът се ускори…

Краката вече не го държаха. Еди рухна. Просна се по лице на земята. Загуби съзнание.

Стопанството беше изолирано, провинциално, рустикално, спартанско. Скрито в джунглата. Бяха въвели Софи и Каролине в къщата, прекараха ги през няколко стаи до едно стълбище. Тя забеляза, че почти няма мебели; в една стая по стените висяха карти, в редица бяха наредени тъмнозелени военни шкафове за муниции. Над тях бяха окачени модерни бързострелни оръжия.

Заключиха ги на горния етаж в стая с решетки на прозореца, дървена маса в средата и столове около нея. Друго нямаше.

Останаха прави, облегнати на стената, делеше ги един ъгъл.

Каролине Берйер беше пребледняла.

Шумове от долния етаж, гласове, стъпки.

— Какво ще правят? — попита Каролине.

— Ще нападнат Игнасио Рамирес.

— И след това?

— Зависи кой победи.

— Няма да оживеем, нали? — Мъчеше се да звучи спокойно и професионално, не смееше да се отдаде на страха.