Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността». Краткое содержание книги:
— Тогава колко още време остава? Ще дойде ли скоро Великият?
— Ще дойде, кралице моя… и ми беше доверено, че Манорот го е нарекъл Саргерас.
— Саргерас — кралица Азшара сякаш опитваше вкуса на името, движейки го по устните си. — Наистина подходящо име за бог! — Тя положи ръка пред гърдите си. — Надявам се, че ще получа навременно известие, когато дойде. Ще бъда наистина много разочарована, ако не съм там, за да го посрещна.
— Лично ще се погрижа да бъде сторено всичко възможно, за да получите достатъчно ранно известие — отвърна Варо’тен, а после се поклони вежливо: — Простете ми, кралице моя, но задълженията изискват вниманието ми другаде.
Тя махна небрежно с ръка, все още запленена и от сцената под нея, и от истинското име на бога. Капитанът я остави с нейните пазачи.
В ума си Азшара започна да гради картини на света, който щеше да замени изпепеления. Още по-грандиозен град — истински паметник на нейното величие. Ала вече нямаше да се нарича Зин-Азшари, колкото и мило да бе от страна на народа й да го кръсти така. Не, следващия път щеше да е просто „Азшара“. Нямаше по-подходящо име за дома на кралицата.
„Азшара.“
Тя го произнесе още два пъти, възхищавайки се на звученето. Трябваше много отдавна да поиска промяната, но сега това нямаше значение.
След това в ума й се появи нова, по-интересна мисъл. Тя наистина бе най-съвършена от своя вид, икона за народа на нощните елфи, но сега знаеше едного, който бе дори още по-величествен…
И скоро щеше да дойде.
— Саргерас… — прошепна тя. — Бог Саргерас… — На устните й разцъфна почти детска усмивка. — И неговата съпруга Азшара…
В замъка Блек Руук през всеки пет минути се появяваше пратеник. Всичките настояваха да видят господаря на крепостта незабавно, защото носели безкрайно важни послания.
Ала всяка новина се свеждаше все до същото… Магията беше открадната от нощните елфи; дори най-могъщите можеха да сторят съвсем малко. В добавка всички постоянни магии бяха спрели и на няколко места това бе довело до катастрофални последици. Паниката се вихреше навсякъде и властите едвам удържаха хаоса.
Но от най-важното място, от столицата Зин-Азшари… нямаше нито дума.
Досега.
Пратеникът, доведен от стражите, едвам стоеше на краката си. Бронята му бе наполовина откъсната и кървави белези покриваха плътта му. Той залитна към лорд Рейвънкрест и падна на едно коляно.
— Дадохте ли му храна и вода? — запита благородникът. Когато никой не можа да отговори, той изръмжа заповед към един от бойците, стоящи до изхода. Само след миг новодошлият получи войнишка дажба.
Сред тези, които нетърпеливо чакаха новини, бяха Ронин и спътниците му. Вече не бяха затворници, обаче имаха неопределен статут. Не съюзници, но не и врагове… Магьосникът предпочете да замълчи и да остане в задната част на тълпата, за да е сигурен, че няма отново да стане пленник.
— Сега вече можеш ли да говориш? — изръмжа Рейвънкрест на пратеника, когато въпросният хапна.
— Да… простете ми, господарю… че не можах да го сторя по-рано.
— Съдейки по състоянието ти, чудно как изобщо си успял да стигнеш дотук…
Нощният елф, коленичил пред него, погледна към събралите се около него слушатели. Ронин забеляза колко кухи изглеждат очите му.
— И на мен ми е чудно… господарю. — Той се закашля. — Лорд Рейвънкрест… дойдох да ви съобщя, че… че… мисля, че е дошъл краят на нашия свят.
Равният глас, с който изрече последните думи, само прибави към ужасяващото им въздействие. Мъртвешка тишина изпълни стаята. Ронин си спомни казаното по-рано от Малфурион. „Започна се.“ Дори друидът не разбираше какво значи това, но знаеше, че се случва нещо страшно.
— Какво искаш да кажеш? — настоя Рейвънкрест и се наведе напред. — Да не би да носиш някакво ужасно послание от Зин-Азшари? Те ли те пратиха с това чудовищно обявление?
— Господарю… наистина идвам от Зин-Азшари.
— Невъзможно! — намеси се Латосиус. — Дори на най-бързите пантери би отнело пет нощи, а магията не е достъпна…
— По-добре от тебе знам какво е достъпно! — прекъсна го рязко войникът, без да обръща внимание на високия ранг на лунния страж. После заговори отново на лорд Рейвънкрест: — Изпратиха ме да моля за помощ! Малцината, които още можеха, събраха и малкото сила, останала достъпна, за да ме изпратят тук! Може би вече са мъртви… — Той преглътна. — Може аз да съм единственият оцелял…