Крепостта в скалите
- Автор: Май Карл
- Серия: satan und ischariot #1
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Отечество»
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Крепостта в скалите». Краткое содержание книги:
— А-а! Да не би да искаш да кажеш, че белите преселници са продадени на такъв капитан?
— Да.
— От кого?
— От Мелтън. Те са били негова собственост и той е могъл да прави с тях каквото си поиска. Взел ги е от тяхната страна и там е платил сума пари за тях.
— Но тези пари не са били негови, а на Прухильо.
— После Мелтън е купил асиендата заедно с белите. Искал е да си върне парите и понеже чужденците не са били в състояние да му ги дадат, той ги е препродал на вожда на голямо кану.
— Откъде знаеш всичко това?
— От самия него. Преди да го освободя, ми каза, че ще ги продаде.
— Къде се е срещнал с вожда на това кану?
— В Либертад. Вече ти съобщих всичко каквото знам. Желанието ти е изпълнено и настоявам да изпълниш и моето.
— Наистина ли искаш подобно нещо? Историята, която ми разказа е измислица от начало до край. Вождът на голямото кану съществува единствено в главата ти. Впрочем би трябвало да знаеш, че никой капитан на кораб не купува жени и деца, за да ги прави моряци.
— Значи не ми вярваш, така ли? Тогава жалко за всяка моя дума. Всичко, което ти казах, съм го научил от самия Мелтън. Аз изпълних обещанието си и сега е твой ред да удържиш на дадената дума!
— Да, дадох ти дума да те освободя, ако ми кажеш истината. Но понеже ме излъга, мога и да не спазвам обещанието си.
Ако имаше възможност от ярост вождът щеше да скочи на крака. Но и така, макар да беше вързан с ремъци, той успя да се надигне и да седне и със задавен от злоба глас просъска:
— Наричаш ме лъжец, но самият ти си най-безсрамният измамник, какъвто може да има! Ако ми бяха свободни ръцете, щях да те удуша и…
— Млъкни! — прекъснах го. — С теб си нямам вече никакво вземане-даване. Ще ти кажа само едно — все пак ти ми издаде някои неща и вече знам какво е положението. А ти още рано сутринта ще тръгнеш на път заедно със Силния бизон.
— Нищо не знаеш, абсолютно нищо, а и никога нищо няма да узнаеш! — изхили се той злобно и язвително.
Отдалечих се, но след малко спрях, защото докато разговарях с Голямата уста, зад храста, до който лежеше, бях забелязал нещо да се движи. Някой се беше скрил там. Предполагах кой е и когато хвърлих поглед към мястото, където беше седял Силния бизон, не го видях вече там. След като се взрях в храста още по-внимателно, различих някаква човешка фигура, която ниско приведена се оттегляше от скривалището си. Щом се настаних до Винету, по устните му заигра лека усмивка и той ми каза:
— Шарли разговаря с Голямата уста. А наблюдава ли по-старателно храста, до който лежеше вождът на юмите?
— Да.
— А също и човека, скрил се зад него?
— Да.
— Силния бизон все още храни подозрения, но сигурно вече е разбрал, че не е прав.
Ето колко проницателни бяха мислите на Винету. Той бе само видял, че разговарям с вожда на юмите, но не беше чул нито дума и все пак знаеше, че между мен и Голямата уста всичко бе решено.
Силния бизон крачеше между отделните групи от своите воини и изглежда се канеше да ни подмине. Но Винету го повика:
— Нека моят брат седне при нас. Трябва да обсъдим с него нещо важно.
— Готов съм да чуя какво е това толкова важно нещо — заяви мимбренхото и се настани до двама ни.
— Моят брат Шетърхенд — продължи Винету, — е узнал от Голямата уста такива неща, които се налага незабавно да обсъдим.
И тези думи бяха доказателство за прозорливостта на апача. Но с незлоблива ирония той зададе и следния въпрос:
— Не видях Силния бизон на мястото му. Навярно бе отишъл да потърси някой храст, а?
— Не разбирам какво иска да ми каже вождът на апачите — отвърна мимбренхото явно смутен.
— Храст, зад който може да се скрие, за да разбере за какво ще разговарят Олд Шетърхенд и Голямата уста, нали?
— Уф! Значи Винету ме е наблюдавал?
— Видях как Силния бизон първо пропълзя до храста, а после и как се отдалечи. Той сигурно вече знае, че несправедливо обиди моя бял брат. Олд Шетърхенд е честен човек. Но когато някой извърши несправедливост спрямо друг и разбере това, трябва да го признае, иначе няма да е истински мъж.
Подканата, която се криеше в последните думи на Винету, явно още повече засили смущението на мимбренхото. Минута две той води вътрешна борба със своята гордост, после дружеските чувства, които изпитваше към мен, взеха връх и той призна:
— Да, отнесох се към Поразяващата ръка много несправедливо. Нарекох го предател. Това е най-тежката обида, която можеш да нанесеш на един воин. Невъзможно е да ми бъде простена!
— Прощавам ти — успокоих го аз. — Ти си избухлив човек, но имаш добро сърце. Щом признаваш, че не си бил прав, не мога повече да ти се сърдя. Тази история е вече минало. Нека я забравим!