Крепостта в скалите
- Автор: Май Карл
- Серия: satan und ischariot #1
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Отечество»
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Крепостта в скалите». Краткое содержание книги:
— Е, как изпълни задачата си моят млад брат? Успя ли?
— Да. Юмът крачеше насам-натам под скривалището ми и в един удобен момент му нанесох удар, който го повали на земята. Той застана и се опита да се изправи на крака. Скочих долу, ударихте още веднъж и тогава юмът се просна вече неподвижно в подножието на скалата. Вързах го с ласото си. Не знам дали е още жив или съм го убил.
— Ела да проверим!
Отидохме до мястото, където лежеше юмът, за да го прегледам. Той беше в пълно съзнание. Явно ударите го бяха зашеметили само за няколко кратки минути. Не беше викал за помощ, защото знаеше, че виковете му нямаше да стигнат до неговите другари. Всичко каквото притежаваше бе законна плячка за неговия победител, но тя се оказа твърде незначителна. Джобовете на поста бяха съвсем празни, а въоръжението му се състоеше само от един нож, лък и колчан, в който имаше няколко стрели. Искаше ми се моят малък храбрец да беше получил нещо повече, защото при червенокожите важи правилото: колкото повече е плячката, толкова по-голямо е геройството.
Разузнаването ни беше приключило успешно. Вече трябваше да се връщаме и да помъкнем с нас и пленника, понеже не биваше да го оставяме да лежи на това място. Сигурно беше, че по някое време щеше да бъде сменен от друг пост, и се налагаше пак да се върнем, преди да се е появил и да го заловим, за да не вдигне тревога, щом забележи, че предшественикът му е изчезнал. Ето защо попитах пленника:
— Познаваш ли ме?
— Поразяващата ръка! — изплашено възкликна индианецът. — Да, познавам те.
— Ако ти е мил животът, отговаряй на въпросите ми, без да лъжеш! Присъединиха ли се към вас и други юми, след като избягах?
— Не.
— Кога ще те сменят?
— След като изтече два пъти времето, което бледоликите наричат един час.
— Сега ще дойдеш с нас. Ще ти освободя краката, за да можеш да вървиш.
Отвързах ласото от глезените на червенокожия, но стегнах ръцете му плътно притиснати до тялото, а освен това го завързах и за китката си, за да съм сигурен, че няма да ми избяга. После въпреки тъмнината тръгнахме обратно по-бързо, отколкото бяхме дошли през деня, понеже тогава бяхме принудени да се промъкваме внимателно и бавно, за да се оглеждаме за нашите врагове.
След като споделих с Винету наблюденията ни, той каза:
— Няма да е трудно да ги заловим, само че не бива да вземаме с нас пленниците, понеже не е изключено да ни издадат. Колко ли мимбренхоси ще са необходими, за да изненадаме и пленим неприятелите, без да ни се изплъзне нито един?
— Половината от воините ще са достатъчни, но по-добре е да са с неколцина повече, защото човек винаги трябва да се съобразява с възможността да бъде изненадан от най-неочаквани инциденти.
— А другата половина ще стигне ли за охраната на пленниците ей на това място?
— Да
— Кой ще я командва?
— Силния бизон. Винету и аз ще присъстваме на нападението. Дори ще е необходимо първо тайно да се промъкнем до бивака на юмите, за да разузнаем как стоят нещата. Тази работа трябва да свършим ние двамата. Тя ще е особено трудно, понеже нали не са запалили огньове.
— Предпочитам Силния бизон да ми е пред очите. След двубоя с моя брат Шетърхенд той се промени. Очите му вече нищо не виждат, защото е зает само със собствените си мисли. Изобщо не обръща внимание на онова, което става около него.
— Това не пречи да му възложим да надзирава пленниците. Не се е интересувал за тях, защото не е било нужно, но ако нас ни няма, сигурно ще бъде бдителен. Тъкмо двубоят дойде в резултат на омразата към юмите. Той вярваше, че искам да им помогна да избягат. Или че ще Освободя поне вожда им. А тъй като много иска да умрат на кола на мъченията, Силния бизон едва ли ще допусне грешка. Ще поговоря с него.
Вождът на мимбренхосите не чу разговора ми с Винету, понеже не беше при нас. Взех с мен сина му и пленника и отидох при него.
— Защо Силния бизон не седи при Винету? — попитах аз. — Апачът има да му съобщава нещо важно.
— Че какво по-важно може да има за мен от моята слава, която загубих? — мрачно отвърна той.
— Не е ли също тъй важна за теб и славата на синовете ти?
— За Юма-Шетар ли говориш?
— Не, за по-малкия ти син.