Време да се живее и време да се мре
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Матей Чернев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време да се живее и време да се мре». Краткое содержание книги:
В тъмнината той забеляза пред себе си два силуета. Последва ги колкото е възможно по-тихо. Беше без обуща. И все пак след няколко метра се блъсна в остатък от стена, която се събори с шум. Гребер веднага се наведе. Единият от двата силуета се обърна.
— Има ли някой тук? — попита той. Това беше Полман. Гребер се изправи.
— Аз съм, господин Полман, аз, Ернст Гребер.
— Гребер? Какво има?
— Нищо. Ние останахме без жилище и тъй като не знаехме къде да отидем, помислих си, че може би вие ще можете да ни приемете за две-три нощи.
— Кои са тези „ние“?
— Жена ми и аз. Ожених се преди няколко дни.
— Разбира се, разбира се. — Полман се приближи. Бледото му лице изпъкваше като бяло петно в тъмнината. — Видяхте ли ме като идвах?
Гребер се поколеба за секунда.
— Да — каза той най-сетне. Нямаше смисъл да се вземат излишни предпазни мерки нито към Елизабет, нито към непознатия, който вероятно сега се криеше безшумно между развалините. — Да — повтори той. — Но вие можете да имате доверие в мен.
Полман поглади челото си с ръка.
— Разбира се, че ви имам доверие. — Изглеждаше, че се колебае. — Забелязахте ли, че не съм сам?
— Да.
Полман сякаш взе решение.
— Добре… тогава елате. За спане, три дни, казвате вие. Няма много място. Но да не стоим тук. Те завиха зад ъгъла.
— Всичко е в ред — каза Полман в мрака.
Един мъж се показа между развалините. Полман отключи вратата и покани Гребер и непознатия да влязат вътре. После отново заключи вратата след тях.
— Къде е жена ви? — запита той.
— Спи навън. Донесохме си дрехите за спане и построихме нещо като палатка. Полман се спря в тъмнината.
— Трябва да ви предупредя, Гребер. Опасно е да ви намерят тук.
— Зная.
Полман се изкашля.
— Опасно е заради мене. Аз съм заподозрян.
— Така си и мислех.
— Помислихте ли и за жена си?
— Да — каза Гребер, след като си помисли малко.
Непознатият стоеше неподвижен зад Гребер. Чуваше се само дишането му. Полман ги въведе в стаята и след като затвори вратата и дръпна пердетата, запали една малка лампа на масата.
— Излишно е да се произнасят имена — каза той. — Когато човек не знае нищо, има най-малка вероятност да проговори. Ернст и Йозеф. Това е достатъчно.
Йозеф изглеждаше много изтощен. Беше човек на около четиридесет години с продълговато лице на евреин. Изглеждаше напълно спокоен и се усмихна на Гребер. След това изтупа дрехите си, изцапани от мазилката.
— Тук вече не е никак сигурно — каза Полман и седна. — Необходимо е обаче Йозеф да остане още един ден. Къщата, в която се криеше до вчера, вече не съществува. Днес през деня трябва да намерим нещо. Тук вече не е никак сигурно, Йозеф! Само затова.
— Зная — каза Йозеф. Гласът му беше по-дълбок, отколкото можеше да се очаква.
— А вие, Ернст? — запита Полман. — Повтарям ви, че съм заподозрян. Вие знаете какво значи да бъдете намерен през нощта по това време у един заподозрян, с друг, който е търсен.
— Да.
— Възможно е нищо да не се случи тази нощ. Градът е още напълно дезорганизиран от последната бомбардировка. И все пак нищо не се знае. Желаете ли да рискувате?
Гребер не отговори. Полман и Йозеф се спогледаха.
— Лично аз нищо не рискувам — каза Гребер. — След няколко дни се връщам на фронта. Колкото до жена ми, въпросът е по-друг. Тя остава тук. Не бях помислил за това.
— Не ви го казвам, за да ви изгоня.
— Зная.
— Можете ли в краен случай да прекарате нощта навън? — попита Йозеф.
— Да. Запазени сме от дъжда.
— Тогава останете вън. Така нямате нищо общо с нас. Утре рано сутринта ще оставите нещата си у нас. Предполагам, че това ви е най-голямата грижа, нали? Можете наистина да ги оставите и в черквата „Света Катерина“. Клисарят разрешава. Той е честен човек. Самата черква е отчасти разрушена, но подземието с гробниците е още незасегнато. Занесете си нещата там. Така ще бъдете свободен през деня да търсите подслон.
— Мисля, че той е прав, Ернст — каза Полман. — Йозеф има повече опит от нас.
Внезапно Гребер почувствува, че го облива вълна от нежност към уморения стар човек, който го нарече по име, така както преди много години…
— И аз съм на същото мнение — каза той. — Съжалявам, че ви изплаших.
— Елате утре сутринта, ако се нуждаете от нещо. Почукайте два пъти бавно и два пъти по-бързо. Не е необходимо да чукате силно, аз ще ви чуя.
— Добре. Благодаря.
Гребер се върна в палатката. Елизабет продължаваше да спи. Тя тихо изстена, когато той се плъзна до нея, и веднага заспа отново.
Елизабет се събуди в шест часа. Една конска кола изтропа на улицата.