Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
— В състояние на будно сънуване нашите способности за възприятие са увеличени — продължи тя с търпелив, отмерен тон. — Когато се стигне до възприемане на времето обаче, става нещо съвсем различно. Възприемането на времето не се усилва, а се заличава напълно.
После допълни, че времето винаги е фактор на съзнанието; тоест, да съзнаваш времето е психологическо състояние, което ние автоматично трансформираме във физически измерения. Това е така вкоренено в нас, че дори когато не го съзнаваме, ние чуваме един часовник да тиктака вътре в нас, подсъзнателно отмервайки времето.
— При будното сънуване тази способност липсва — подчерта тя. — На нейно място идва една абсолютно нова, непозната структура, която някакси не се поддава на разбирането или интерпретацията, с която обикновено боравим при времето.
— При това положение единственото, което съзнателно ще знам за будното сънуване, е, че времето е било или разтегнато, или свито — казах аз, опитвайки се да схвана нейното обяснение.
— Ще разбереш много повече от това — увери ме енергично тя. — Когато усвоиш до съвършенство навлизането в състояние на повишено съзнание, както го нарича Мариано Аурелиано, ще съзнаваш каквото си пожелаеш, защото магьосниците не се занимават с измерване на времето. Те се занимават с неговото използване, с неговото разтягане или свиване по желание.
— Спомена преди малко, че вие всички сте ми помогнали да навляза в състояние на сънуване — казах аз. — Тогава някои от вас трябва да знаят колко дълго е продължило това състояние.
Флоринда обясни, че тя и съратниците й са в постоянно състояние на будно сънуване и че точно обединените им усилия са ме притеглили в будното сънуване, но че не са го измервали времево.
— Да не би да намекваш, че може да съм в състояние на будно сънуване и сега? — попитах аз, знаейки отговора преди тя да отговори. — Ако е така, какво съм направила, за да достигна това състояние? Какви стъпки съм предприела?
— Възможно най-простите — рече Флоринда. — Не позволи на себе си да бъдеш своята обичайна същност. Това е ключът, който отваря всички врати. Казвали сме ти много пъти и по много начини, че магьосничеството не е това, което си мислиш. Ако кажа, че да спреш себе си да бъдеш своята обичайна същност е най-сложната тайна на магьосничеството, ще прозвучи като пълна глупост, но не е. Това е ключът към силата и следователно най-трудното нещо, което върши един магьосник. При все това обаче, то не е нещо сложно или невъзможно за разбиране. То не плаши разума и поради тази причина никой дори не подозира неговата важност и съответно не го взема на сериозно.
— Като съдя по резултатите от твоето последно будно сънуване, мога да кажа, че си натрупала достатъчно енергия, спирайки себе си да бъдеш своята обичайна същност.
Тя ме потупа по рамото и се извърна.
— Ще се видим в кухнята — прошепна.
Вратата на кухнята беше открехната, но отвътре не се чуваше никакъв шум.
— Флоринда? — прошепнах аз.
Тих смях отвърна на моето повикване, но не можах да видя никого. Когато очите ми свикнаха с полумрака, аз видях Флоринда и Нелида, седнали около масата. Лицата им се открояваха неестествено ясно на фона на дрезгавината в стаята. Еднаквите им коси, еднаквите им очи, еднаквите им носове и усти сияеха, сякаш озарени от някаква вътрешна светлина. Беше невероятно странно и призрачно да видиш две толкова еднакви същества.
— Вие двете сте толкова хубави, та чак е страшно — казах аз и се приближих още малко до тях.
Двете жени се спогледаха, сякаш за да се уверят в думите ми, след което избухнаха в крайно обезпокоителен смях. Странни тръпки ме полазиха по гърба. Преди да успея да кажа нещо относно странния звук, те спряха. Нелида ми направи знак с глава да седна на празния стол до нея.
Поех дълбоко въздух. „Трябва да съм спокойна“, казвах си аз, докато сядах. Имаше някаква напрегнатост и отривистост у Нелида, които ме притесняваха. Тя ми сипа чиния гъста супа от супника, поставен в средата на масата.
— Искам да си изядеш всичко — рече тя, като побутна към мен маслото и кошничка с топли царевични питки.
Умирах от глад. Нахвърлих се върху храната, сякаш не съм яла с дни. Беше много вкусна. Изядох всичко от супника и изпих три чаши горещ шоколад с царевичните питки.
След като се заситих, аз се отпуснах на стола. Вратата към двора беше широко отворена и хладен ветрец пренареждаше сенките в стаята. Здрачът като че ли нямаше край. Небето все още беше нашарено с цветни резки: алено, тъмносиньо, виолетово и златно. А въздухът беше така прозрачен, че далечните хълмове изглеждаха по — близо. Сякаш движена от някаква вътрешна сила, нощта се изстреля изпод земята. Движещите се от вятъра сенки на плодните дървета, ритмични и изящни, поеха мрака и го отнесоха към небето.