Следотърсача

Беше един часът след полунощ, когато отново издигнаха допълнителния стансел, събраха грота и насочиха кутера по посока на вятъра. Макар почти всички платна на корабчето да бяха събрани, „Вихър“ с чест защитаваше името, което носеше. В продължение да осем часа той буквално летеше напред, състезавайки се по скорост с чайките, които като обезумели кръжаха над него в бурята, очевидно страхувайки се да кацнат в кипящия котел на езерото. Настъпващото утро не донесе нищо ново. Хоризонтът представляваше само един тесен пръстен от навъсено небе и клокочеща вода, сякаш двете разбунтувани стихии — вятърът и водата — се бореха една с друга в някакво неимоверно безредие. Междувременно екипажът и пътниците на кутера по принуда седяха в пълно бездействие. Джаспър и лоцманът продължаваха да стоят долу, но щом люлеенето малко понамаля, почти всички останали се изкачиха на палубата. Докато закусваха, мълчаха и само се споглеждаха, сякаш се питаха безмълвно един друг как ли ще свърши в последна сметка тази борба между стихиите. Единствено Кап оставаше напълно спокоен. Колкото повече се усилваше бурята, толкова повече се разведряваше лицето му, походката му ставаше по-енергична и движенията по-уверени, защото с това му се откриваше възможност да прояви цялото си професионално умение и мъжество. Той стоеше на бака със скръстени на гърдите ръце, балансираше с тялото си като опитен моряк и следеше с поглед пенливите гребени на вълните, които се разбиваха в кутера, оставяйки сребриста следа, а пръските им в бързия си полет сякаш се устремяваха към самото небе. И в този величествен момент един от моряците неочаквано извика:

— Платноход!

На такова пусто и отдалечено езеро като Онтарио трудно можеше да се очаква среща с други кораби. Самият „Вихър“ се струваше на тези, които се намираха на борда му, като самотен пътник, провиращ се през леса, и срещата му с друг кораб би могла да се сравни със срещата между двама самотни ловци, бродещи под необятния навес от листа, който покриваше по онова време милиони акри от земята на Америка. Бурята допринасяше появяването на чуждия кораб да изглежда още по-романтично и дори свръхестествено. Само Кап гледаше на това събитие с опитните очи на моряк, но даже и неговите железни нерви потръпнаха при вида на тази странна картина.

Чуждият кораб се намираше на около два кабелта разстояние от „Вихър“ и държеше такъв курс спрямо него, щото навярно щеше да се наложи да се разминат на няколко ярда един от друг. Беше отлично стъкмен и дори и най-опитното и взискателно око не би могло да открие през завесата от мъгла и дъжд някакъв недостатък в корпуса или в такелажа му. От всичките му платна бяха издигнати само гротмарсела и два стансела — единият на предната мачта, а другият на задната. Вятърът духаше с такава сила, че корабът ту се накланяше настрана, ту се изправяше отново под напора на вълните откъм подветрената страна. Мачтите и рейте му бяха на мястото си, в пълна изправност, и ако се съдеше по скоростта, с която се носеше по водата — около четири възела в час, той явно се движеше съвсем свободно.