Дракони на пролетната зора
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на пролетната зора». Краткое содержание книги:
когато слънцето преплита блясък
С догарящата светлина на лампите
В дъга из локвите, аз тръгвам…
И въпреки че бурята не спира,
Си спомням Стърм, Лорана, другите…
Най-вече Стърм, защото той умее
да вижда слънцето през облак и мъгла.
Как бих ги изоставил?
Затова, във сянката —
не твоята, а сянката на здрача,
След който винаги настъпва изгрев,
Аз яхвам бурята.
Карамон се поколеба, лицето му се изкриви в агония.
— Това е краят, Карамон, за добро или за зло. Трябва да отидеш при него и да му помогнеш да стигне при нея. Само ти си достатъчно силен, за да го защитиш. Той има нужда от теб!
Момичето го изблъска в коридора. Карамон направи една крачка и отново погледна към нея.
— Тика… — започна той като се опитваше да измисли някакъв аргумент срещу безумния й план. Но тя бързо го целуна, грабна един меч от пода и изскочи от килията.
— Аз ще се грижа за нея, Карамон! — обеща Тас, тичайки се след Тика.
Тъмничарят извика ужасен, когато момичето се втурна право към него, размахвайки меч. Опита се да я хване, но тя така силно го удари, че той падна мъртъв с прерязано гърло.
Без да го погледне, Тика забърза по коридора, водещ на изток. Таселхоф, който плътно я следваше, застана за миг в подножието на стълбите. Сега драконяните се виждаха и Карамон чу пискливия глас на кендера да сипе обиди към пазачите.
— Кучеядци! Долнопробни таласъмолюбци! После хукна да догони Тика. Вбесените драконяни, обезумели от подигравките му и бягството на затворниците, дори не се огледаха, а хукнаха след бързоногия кендер.
След миг Карамон се оказа сам. Той изгуби още една ценна минута в колебание, загледан в плътния мрак на килиите. Чуваше само гласа на Тас, който продължаваше да сипе обиди, но след малко и той заглъхна. Настъпи тишина. „Сам съм. Изгубих ги… изгубих всички. Трябва да ги последвам“. Той се запъти към стълбите, но изведнъж спря. „Не, Берем също е сам. Тика е права. Той има нужда от мен.“
С най-после ясен ум, Карамон се обърна и тромаво затича по северния коридор след Вечния.
Глава 8
Кралицата на мрака.
— Драконов Господар Тоде!
Лорд Ариакас с лениво презрение слушаше имената на влизащите. Събирането на Великия съвет не беше негова идея. Всъщност той се бе противопоставил, но внимаваше да не бъде твърде краен, защото щеше да изглежда слаб, а Нейно Тъмно Височество не оставяше слабите живи. Не, този Велик Съвет щеше да бъде всичко друго освен досаден…
При мисълта за Кралицата на Мрака той се полуобърна и погледна към алкова над себе си. Най-голям и най-красив в залата тронът стоеше все още празен. До него не водеха стълби. Вратата беше единственият вход и изход. А накъде водеше тя, нямаше представа. Никой смъртен не бе пристъпвал през желязната й рамка.
Той не се изненада, че я няма, защото знаеше, че церемониите по откриването я отегчаваха. Ариакас се облегна и погледът му — съвсем естествено — се насочи към трона на Черната дама. Китиара, разбира се, седеше там. Това беше моментът на нейния триумф или поне тя така си мислеше. Ариакас я прокле.
— Да прави каквото знае — прошепна той, точно когато повторно обявиха името на лорд Тоде. — Аз съм готов.
Внезапно осъзна, че нещо не е наред. Потънал в мислите си, не обръщаше внимание на процедурата. Какво беше станало? Тишина… ужасяваща тишина последва… кое? Той се замисли, опитвайки да си припомни какво бяха казали току-що. После си спомни, отхвърли мрачните мисли и погледна към втория трон от лявата му страна. Хората и драконяните се бутаха и люлееха като смъртоносна вълна, опитвайки се да погледнат към същия трон. Макар че войските, принадлежащи на лорд Тоде бяха влезли и знамената им се смесваха с останалите, тронът му стоеше празен.
Като чу името Тоде, Танис наостри уши. Образът на таласъма изникна в ума му, както го беше видял да стои в прахта на пътя към Солас. Споменът го върна към онзи топъл есенен ден, когато беше започнало това дълго пътешествие в мрака. Спомни си за Флинт, за Стърм… Той скръцна със зъби и си наложи да се съсредоточи върху онова, което ставаше в момента. С миналото беше свършено.
Войниците в залата тихичко говореха помежду си. Досега никой Господар не се беше осмелявал да не се яви пред Великия съвет.
Един офицер се изкачи по стълбите към празната платформа. Застанал на най-горното стъпало, миг-два той стоеше занемял от ужас пред черните очи на Ариакас и още по-страшния тъмен алков над трона му. После си пое дъх и докладва:
— Със… съжаление трябва да уведомя Негова Светлост и Нейно Тъмно Величество — той хвърли нервен поглед към празния алков, — че Драконовият Господар То… Тоде загина от преждевременна и злополучна смърт.
Развълнуван шепот премина долу в тълпата, а драконовите офицери си размениха разбиращи погледи. Но Лорд Ариакас не беше доволен.
— Кой е посмял да убие Драконов Господар? — попита той гневно и при звука на гласа му и онова, което предвещаваха думите му, тълпата замлъкна.