Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
Сега квинтетът на панчаята започна разгорещено да спори. Трябваше да бъдат взети под внимание посевите и невъзможността да бъдат изоставени домовете en masse.
— Това е невъзможно, дете — каза й сарпанчът. — Добре известно е, че Аллах извинява тези, които наистина са неспособни да отидат на хаджилък и умра166 по здравословни причини и поради бедност. Но Айша остана мълчалива и старейшините продължиха да спорят. След това като че нейното мълчание зарази всички останали и за дълъг момент, през които въпросът беше разрешен — въпреки че никой никога не успя да разбере по какъв начин, — не беше произнесена нито дума. Осман палячото беше този, който най-накрая проговори, Осман, приелият исляма, за когото новата му вяра не беше нещо повече от чаша вода.
— Оттук до океана са почти двеста мили — извика той. — Тук има стари жени и бебета. Как можем да тръгнем?
— Бог ще ни даде силата — ведро отговори Айша.
— Не ти ли е хрумвало — викна й той, отказвайки да се предаде, — че там има могъщ океан между Мека Шариф и нас? Как изобщо ще го прекосим? Нямаме пари за поклонническите кораби. Може би ангелът ще ни направи криле, така че да можем да литнем?
Много селяни ядосано заобиколиха богохулника Осман.
— Сега млъкни — сгълчи го сарпанчът Мохамед Дин. — Не си от дълго в нашата вяра или в нашето село. Дръж си плювалника затворен и научи нашите нрави.
Обаче Осман отговори нахално:
— Значи така посрещате нови заселници. Не като равни, а като хора, които трябва да правят каквото им се каже.
Възел от мъже със зачервени лица започна да се стяга около Осман, но преди да може да се случи нещо друго, кахината Айша промени изцяло настроението, отговаряйки на въпросите на палячото.
— Ангелът обясни и това — каза тя тихо. — Ние ще вървим двеста мили и когато стигнем до брега на океана, ще стъпим в пяната и водите ще се разтворят за нас. Вълните ще се разделят и ние ще прекосим по дъното на океана до Мека.
Следващата сутрин Мирза Саид Ахтар се събуди в къща, която беше станала необичайно тиха и когато позвъни за прислужниците, нямаше отговор. Тишината се беше разпростряла и в картофените полета; но под широкия, полюляващ се покрив на титлипуровото дърво цареше суматоха. Панчаятът беше гласувал единодушно да се подчинят на заповедта на архангел Джебраил и селяните бяха започнали да се приготвят за заминаване. Отначало сарпанчът поиска от дърводелеца Иза да построи носилки, които да бъдат теглени от волове, на които старите и немощните да могат да пътуват, но тази идея беше усмъртена от собствената му жена, която му каза:
— Не слушаш, сарпанч сахибджи! Не каза ли ангелът, че трябва да вървим? Тогава това и трябва да направим.
Само най-малките деца трябваше да бъдат освободени от поклонение пешком и щяха да бъдат носени (така беше решено) на гръб от възрастните на смени. Селяните бяха събрали всичките си запаси и камари картофи, леща, ориз, кратуни, люти пиперки, патладжани и други зеленчуци се трупаха до клона на панчаята. Тежестта на провизиите щеше да бъде разпределена поравно между пешеходците. Събираха се и принадлежности за готвене, както и всички завивки, които можеха да бъдат намерени. Трябваше да се вземат товарни животни и няколко каруци за живите пилета и подобни, но по начало поклонниците бяха получили указание от сарпанча да сведат личните си вещи до минимум. Подготовката беше започнала отпреди зазоряване, така че по времето, когато вбесеният Мирза Саид влезе в селото, нещата бяха твърде напреднали. Заминдарът забави нещата с четиридесет и пет минути, държейки ядни речи и разтърсвайки отделни селяни за раменете, но за щастие след това се предаде и си тръгна, така че работата можеше да бъде продължена с предишната си голяма бързина. Когато Мирза си тръгна, той неколкократно се пляскаше по главата и наричаше хората умопобъркани, глупаци, много лоши думи, но той винаги си е бил безбожник, слабият край на силен род, и трябваше да бъде оставен да срещне собствената си съдба; не можеше да има спорове с човек като него.
По залез селяните бяха готови за заминаване и сарпанчът каза на всички да станат за молитва в малките часове, така че да могат да тръгнат веднага след това и така да избягнат най-силната горещина през деня. Тази нощ, лежейки на рогозката си до старата Хатиджа, той промълви:
166
По-малък обред, който може да се изпълнява по всяко време, но обикновено е част от големия обред хадж, който може да се осъществи само в определено време.