Мосад (По пътя на измамата)

Министър-председателят Менахем Бегин, 67-годишен и неговият управляващ блок „Ликуд“ бяха подложени на остри нападки от страна на Шимон Перес, председател на Партията на труда. Положението допълнително се усложняваше от факта, че един от министрите на Бегин, Абу Хацри, стана център на скандала около манипулирането на изборите и от министерското си кресло отиде направо в затвора. Всъщност в изборите от 29 юни двете основни партии си разделиха по 48 места в парламента, но Бегин успя да състави мнозинство с помощта на няколко незначителни формации и получи 61 места в 120-членния Кнесет.

Малко преди това Израел предизвика гнева на САЩ с нападението си на 7 юни над иракския ядрен завод и пълното му унищожаване.25 Американците наложиха ембарго на доставките на изтребители Ф-16 за Израел и дори подкрепиха резолюцията на ООН, заклеймяваща дръзкото нападение. Израел от своя страна поднови военните действия в Ливан и за известно време в края на юли войната със Сирия изглеждаше неизбежна. Специалният пратеник на САЩ Филип Хабиб, пенсиониран дипломат с ливански произход, обикаляше из Средния изток с надеждата да се започнат преговори за мирно споразумение. Съветникът на американския президент Робърт Макфарлан пристигна на неофициално посещение в Израел с цел да убеди Бегин в необходимостта да обуздае военната си машина.

В известна стенен „Мосад“ бе съгласен с това. Те не искаха Израел да се окаже във война с всичките си съседи едновременно. Но още по-малко желаеха Близкият изток да се превърне в някаква мирна, пасторална идилия. И заради това в опитите да се избягнат сериозни преговори бяха хвърлени много усилия. Ето още един пример колко опасно е такава организация да се освобождава от всякаква отговорност. За Ясер Арафат и неговата ООП годината също не беше спокойна. През 1974 Арафат забрани терористичните действия на своята организация извън територията на Израел, особено в Европа. И ако палестинците продължаваха да се занимават с тероризъм в Европа, то това бяха фракции, които се противопоставяха на Арафат. И наистина, извън окупираните територии Арафат съвсем не е така влиятелен в палестинското освободително движение. Популярността му е най-голяма между западния бряг на Йордания и ивицата Газа, където единствените му съперници са някои мюсюлмани фундаменталисти.

Един от основните проблеми на Арафат бе организацията „Черният юни“ (ЧЮ), оглавявана от Сабри Ал Бана, по-известен като Абу Нидал. ЧЮ са палестински мюсюлмани и са религиозна фракция, което ги прави по-опасни от повечето подобни организации. Те бяха почти изцяло унищожени след съвместния удар, който им нанесоха сирийските и ливанските християни в края на 70-те, но Нидал се спаси независимо от смъртната присъда, произнесена от Арафат. Всички убийства на палестинци, които не можеха да се припишат на Израел, се прехвърляха на Абу Нидал — изкупителната жертва на всички терористи.

Именно, ЧЮ осъществиха атентата над израелския посланник в Лондон Шломо Аргов през 1982, който послужи като повод за последвалата израелска офанзива в Ливан. Бегин нарече „Войната на избора“, като искаше да отбележи, че за разлика от предишните войни на Израел, които са били нааложени отвън, тази е плод на свободен избор. Изборът може би се оказа погрешен, но демагогията на Бегин постигна своето. Както и да е, покушението срещу Аргов не сполучи, но от него вече не ставаше човек. А вината прехвърлиха на Арафат, макар че той нямаше нищо общо с това.