Апокалиптичният часовник

— Какво ще стане, когато тя си тръгне от посолството, Стенли?

— Няма да си тръгва. Там има достатъчно стаи за персонала. Ще изхвърля някого за известно време и ще настаня нея.

— С охрана, разбира се.

Полковникът погледна Латъм. Погледът му беше суров.

— Загрижен си за нея, нали?

— Загрижен съм — просто отвърна Дру.

— При нормални обстоятелства не бих го одобрил, но в този случай ще си спестя възраженията.

— Не съм казал, че това ще доведе до нещо.

— Така е, но ако доведе, стой най-малко на две мили разстояние от мен. Тя е в същия бизнес.

— Моля?

— Откъде, мислиш, че имам внуци? Бях женен тринайсет години за една чудесна, възхитителна жена, която накрая призна, че не може да се примири с моята професия и всички усложнения, които тя причинява. За пръв и единствен път в живота си се молех на някого, но нищо не постигнах. Жена ми беше много щедра — позволи ми да посещавам децата си неограничен брой пъти.

— Съжалявам, Стенли. Нямах представа за това.

— За това не се разказва в „Знаме със звезди и ивици“, нали?

— Вероятно не, но ти явно добре се разбираш с децата си. Искам да кажа, щом внуците ти идват на гости и изобщо…

— Да, по дяволите, смятат, че съм готин. Майка им има чудесен втори брак, а какво, по дяволите, да правя с парите, които печеля? Имам повече, отколкото ми е нужно, така че можеш да си представиш какво става, когато всички те дойдат в Париж.

Прекъсна ги жената, която се появи на вратата — силно изрусена, с тъмни очила. Полата й беше вдигната над коленете, блузата й — разкопчана до средата. Тя пристъпи от крак на крак с пародийна чувственост.

— Е, какво ще искат момчетата в стаята? — каза тя с плътен глас, имитирайки изтърканото филмово клише.

— Изключително! — възкликна Витковски поразен.

— Много повече! — тихо добави Дру и подсвирна.

— Добре ли е, полковник?

— Със сигурност, но ще трябва да вържа охраната или да потърся някой обратен.

— Не се безпокой, магьоснико — каза Латъм. — Под страстта се крие леден разум.

— Очевидно не мога да ви измамя, мосю — разсмя се Карин, пусна полата си, закопча блузата и тръгна към масата. В този момент звънна телефонът.

— Да вдигна ли? — попита тя. — Мога да кажа, че съм прислужницата — на добър френски, разбира се.

— Ще ти бъда много благодарен — каза Витковски. — Днес е ден за пране. Обикновено се обаждат по това време. Кажи на момчето да дойде и да натисне бутон „6“ на домофона, за да отвори вратата към фоайето.

— Allô! C’est la rèsidence du grand colonel.106

Де Врийс слуша една-две секунди, сложи ръка върху слушалката и погледна шефа на охраната на посолството.

— Посланикът Кортлънд се обажда. Казва, че незабавно трябва да говори с теб.

Витковски бързо стана, прекоси стаята и пое слушалката от Карин.

— Добро утро, господин посланик.

— Слушайте, господин полковник! Не знам какво е станало снощи у вас, както и в дипломатическия сектор на летище „Орли“ — и не съм сигурен, че искам да знам — но ако имате някакви планове за тази сутрин, отложете ги — това е заповед!