Тайните на занаята
- Автор: Хобб Робин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на занаята». Краткое содержание книги:
Събудих се на тъмния хълм, стиснал в потната си длан тоягата. Нито за миг не си помислих, че това е било само сън. Все още усещах забития в хълбока ми нож и вкуса на кръв в устата си, ритника с ботуш, виковете… Опитах се да си изясня какво всъщност бе видял Смити. Някой бе причакал Бърич на стълбите. Някой, въоръжен с нож. След това Бърич бе паднал и Смити бе помирисал кръвта му…
Станах и си събрах вещите. Все още усещах присъствието на Смити в ума си, макар нишката между нас да бе изтъняла. Пресегнах се внимателно, но спрях веднага щом установих, че присъствието ми му причинява мъка. „Спокойно… спокойно… Идвам си…“ — уверих го. Беше ми студено, краката ми трепереха, но гърбът ми бе покрит с лепкава пот. Вече знаех какво трябва да направя. Спуснах се по хълма и излязох на разкаляния път. Знаех, че ако тръгна по него, скоро ще ме изведе на широкия крайбрежен път. И ако Еда остане благосклонна към мен, ще се прибера навреме, за да помогна на Смити. И на Бърич.
Поех с равномерна крачка, сдържайки желанието да затичам. Ако използвах рационално силите си, щях да стигна по-бързо, отколкото ако взема да търча в мрака. Нощта беше ясна и пътят се виждаше добре. По някое време ми хрумна, че това, което бях наблюдавал в ума си, доказва, че притежавам Умението. Само че сега нямах никаква възможност да остана още един ден, за да чакам Гален да се свърже с мен. Защото за да отворя съзнанието си за него, първо трябваше да прекъсна връзката със Смити, а точно това не исках. Смити и Бърич бяха много по-важни за мен от всичко останало.
Защо Бърич? Кой го мразеше толкова много, че да го нападне в тъмнината? И то точно пред вратата на стаята му. Започнах да събирам и анализирам фактите така, както ме бе учил Сенч. Бил е някой, който го е познавал достатъчно добре, знаел е къде живее, а това изключваше да е случайна свада, започнала в кръчмата. Този някой е бил въоръжен с нож, следователно въобще не е възнамерявал да се бие. Ножът беше остър и притежателят му знаеше добре как да го използва. Трепнах при спомена за хладното му острие.
Ето това бяха фактите. Започнах внимателно да градя предположенията си около тях. Значи нападателят е познавал навиците на Бърич и е възнамерявал да го убие. Неусетно забавих крачка. Защо Смити не го бе усетил, когато се е качвал по стълбите? И защо Лиска не бе излаяла зад вратата? Кучетата охраняват зорко териториите си.
Гален.
Не. Може би аз исках да е Гален. Не биваше да бързам със заключенията. Пък и Гален не беше достоен противник на Бърич. Дори с нож, в тъмното, срещу подпийнал човек. Не. Гален може да го бе искал, но не би го направил. Не и със собствените си ръце.
Тогава може би беше изпратил някой друг? Нямаше начин да разбера. Пък и макар Гален да бе последният му противник, едва ли беше единственият. Бърич беше сприхав човек, а сприхавите често си създават врагове.
Стигнах едно поточе и се наведох да пия. Наплисках се и продължих отново. Бях навлязъл в гора, която постепенно се сгъстяваше, луната бе скрита зад върховете на дърветата. Ускорих крачка и не след дълго пътят се сля с големия крайбрежен път. Поех на юг, към Бъкип и крепостта.
През цялата нощ вървях и мислех. Първите лъчи на слънцето ме завариха изтощен до смърт, но продължаващ упорито напред. Тревогата ми даваше сили. Бях се вкопчил в тънката нишка между мен и Смити и се тревожех дали Бърич е жив. Нямах начин да разбера колко сериозна е била раната. Смити бе подушил кръв, но Бърич бе получил само един удар. Ами падането по стълбите? Не знаех какво да мисля. Не смеех да си представя живота без Бърич.
Хапнах в движение и допълних меха с прясна вода от един ручей. Утрото се изтърколи и заедно с него се вдигна мъглата. Наближаваше пладне, а все още не бях срещнал никого. По някое време пътят изви от брега и се насочи към скалисти зъбери. Когато се изкатерих между тях, зърнах долината на Фордж и изоставените къщи. Мирна и спокойна картина, която обаче ме накара да настръхна. От комините не се виеше дим, в морето не се виждаха лодки. Знаех, че пътят минава вдясно от селцето. Не исках да се доближавам до него, но мисълта за Смити ми даде сили да го направя.
Изведнъж чух стъпки и вдигнах глава. Само придобитият от упражненията при Ход рефлекс ми спаси живота. Завъртях се, изпънал ръце с тоягата пред мен, и върхът й попадна право в челюстта на човека, който се бе прокраднал зад мен. Другите отстъпиха. Бяха трима — всичките „претопени“, празни като камъни. Този, когото ударих, се строполи с вик на земята. Никой освен мен не му обърна внимание. Ударих го още веднъж — този път през гърба. Той се развика още по-силно и взе да удря с юмруци по земята. Дори в тази ситуация поведението му ме изненада.