Тайните на занаята
- Автор: Хобб Робин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на занаята». Краткое содержание книги:
Долових скрития въпрос, макар че се бе постарал да го избегне.
— Не зная. Мисля че е привикнало с отсъствията ми заради уроците.
— Съмнявам се — отвърна замислено Бърич. — Много се съмнявам.
— И тъй да е, нима имаме друг избор? — попитах аз, но този път говорех на Сажда, защото Бърич си беше тръгнал. След като приключих с работата, взех Смити в прегръдките си и се опитах да му внуша, че ще отсъствам няколко дни, но че ще му дават храна и вода. Той се дърпаше, зъбеше се и настояваше да го взема с мен и че ще ми е от полза. Беше твърде голям, за да го държа дълго на ръце. Наложи се да му обещая, че веднага щом се върна, двамата с него ще излезем на лов в някоя гора. „Не, сега искам“ — протестираше той, но аз бях непреклонен. След това се прибрах в крепостта да си подготвя багажа.
На следващата сутрин усетих, че всички са в приповдигнато настроение. От осмината, които бяхме останали, аз бях единственият, който не беше въодушевен от вида на неспокойните коне и покритите носилки. Гален ни накара да се строим в редица, завърза ни очите, след което застана пред нас и произнесе кратка реч, в която ни съобщи това, което вече знаехме: че ще бъдем откарани на различни места, че трябва да изпълняваме стриктно нарежданията му и да използваме Умението, за да си проправим път към крепостта, че ако успеем, ще станем котерия и ще служим на нашия велик крал, помагайки му в борбата срещу алените кораби. Последната част от речта направи нужното впечатление на събралите се зяпачи, защото дочух развълнувано шепнене, докато ни отвеждаха при носилките.
Наложи се да прекарам един отвратителен ден, а после още половин. Носилката се люшкаше, през завесите почти не проникваше свеж въздух. Мъжът, който водеше конете, се беше заклел да пази мълчание и спазваше клетвата си стриктно. Спряхме за кратка почивка през нощта. Получих оскъдна вечеря — хляб, сирене и вода, след което ме натовариха и отново потеглихме.
Някъде по обед на следващия ден носилката спря. Още веднъж ми помогнаха да сляза. Усетих по лицето си студен остър вятър, но човекът до мен мълчеше. Когато чух отдалечаващия се тропот на копита, реших, че съм стигнал определеното ми място, и понечих да сваля превръзката от очите си. Гален я бе завързал толкова здраво, че ми бяха нужни няколко минути, докато я махна.
Стоях на затревен хълм. Водачът ми вече се отдалечаваше по извиващия се път. Тревата беше висока до колене, жилава, пожълтяла от слънцето. Огледах се и докъдето ми стигаше погледът видях също такива хълмове, с щръкнали на места скали и сгушени в долините горички. Повдигнах рамене, след това напрегнах сетива, за да се ориентирам. Макар да бях в хълмиста страна, усещах мириса на морето и чувах слабия грохот на прибоя на изток. Имах чувството, че гледката ми е смътно позната — не че съм идвал тук преди, а просто че съм виждал някъде подобен пейзаж. Обърнах се на запад и различих в далечината очертанията на Стража. Нямаше никакво съмнение, заради двойния зъбец на върха. Бях прерисувал една карта по поръчка на Федрен, на която бе изобразен и този далечен връх. Вече знаех къде е морето и къде е върхът, следователно можех да се ориентирам. Бяха ми нужни само няколко секунди, за да го определя със свито сърце. Намирах се в околностите на Фордж.
Огледах заобикалящите ме хълмове, гори и пътища. Никакви признаци на живот. Пресегнах се, този път малко по-трескаво, но открих само птици и дребен дивеч, както и един глиган, който вдигна глава и започна да души. За момент изпитах облекчение, но след това си спомних, че „претопените“, които бях срещал, оставаха незабелязани при моето пресягане към тях.
Спуснах се по склона към няколко големи камъка. Сториха ми се подходящо място за укритие. Изпитвах нужда да опра гръб в нещо солидно, а горе на хълма бях само привлекателна и лесно различима плячка. Гален ни бе наредил да останем на местата, където ни откарат, да медитираме и да държим сетивата си отворени. По някое време през следващите два дни щял да се свърже с нас. Нищо не потиска човек така, както очакването за провал. Въобще не вярвах, че ще се опита да се свърже с мен, камо ли да ми прати каквато и да било полезна информация. Вече си давах сметка, че мястото, което ми бе отредил, е избрано преднамерено. Подадох се над камъните, огледах наново района, после поех към морето, като се ориентирах по соления му мирис. Ако бях прав в предположенията за местоположението си, от брега щях да видя остров Еленов рог, а при ясно време дори Скрития остров. По тях можех да разбера на какво разстояние съм от Фордж.