Тайните на занаята
- Автор: Хобб Робин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на занаята». Краткое содержание книги:
Кимнах и минах между тях.
Нито веднъж през всичките си години в Бъкип не бях стъпвал в лазарета. Отправих се натам, като заобикалях групичките развеселени хора, сякаш бяха мъртви камъни. Спомних си как двамата с Бърич се бяхме скитали из тълпата, когато, едва шестгодишен, видях за пръв път Пролетното празненство. Тогава той крачеше важно, а аз се държах за колана му и зяпах с ококорени от възторг очи. Заобиколих казармите и се озовах пред самотна сграда от бял дялан камък. Нямаше никого и влязох, без никой да ме спре.
Подът беше поръсен с пресни билки, широките прозорци пропускаха светлина, но въпреки това в помещението беше задушно и миришеше на болест. Всички легла пустееха с изключение на едно. Няма войник, който би останал в лазарета по време на Пролетното празненство, освен ако не е в тежко състояние. Бърич лежеше със затворени очи, леглото до него бе озарено от ярък слънчев лъч. Не го бях виждал толкова неподвижен. Беше избутал чаршафите и гърдите му бяха омотани с бинтове. Приближих се безшумно и приседнах до леглото. Макар да не помръдваше, долавях присъствието му и можех да различа лекото повдигане и спускане на гърдите му. Хванах ръката му.
— Фиц — каза той и отвори очи. После стисна ръката ми.
— Да.
— Върна се. Жив си.
— Да, жив съм и се върнах. Дойдох право при теб. О, Бърич, боях се, че няма да те заваря жив.
— И аз те мислех за мъртъв. Другите се върнаха завчера. — Той си пое дъх и се опита да ми се усмихне. Едва сега забелязах, че лявата страна на лицето му е отекла. — Знаеш ли, имаш рани по лицето. Трябва да им сложиш мехлем. Сякаш те е одраскало животно.
— „Претопени“ — отвърнах лаконично, поех си дъх и добавих малко по смело: — Бърич, този тип ме прати право във Фордж.
Лицето му се сгърчи от гняв.
— Не искаше да ми каже. На никого не казваше. Проводих хора дори при принц Искрен, за да измъкне от Гален какво е направил с теб. Никакъв отговор. Трябваше да го убия.
— Остави — махнах с ръка и наистина го мислех. — Важното е, че се върнах жив. Провалих се на изпитанието, но запазих живота си. А както ти сам каза, има и други неща, с които човек да запълва времето си.
Бърич се намести лекичко в леглото. От това не му стана по-добре.
— Ами да. Ще бъде ужасно разочарован да те види отново. — Той помръдна рамене. — А мен ме нападнаха. Някой с нож. Не зная кой.
— Какво е положението?
— Не е розово, за моята възраст. Млад елен като теб вероятно отдавна да се е изправил на крака. Добре че успя да ме мушне само веднъж. И знаеш ли какво? Той уби кучето ти. Защо му трябваше да го прави? Безсмислена постъпка.
— Зная.
— Умря, без да се мъчи — обясни Бърич, сякаш това можеше да ме успокои.
— Но ти спаси живота. Ако не беше Смити, ножът щеше да те удари поне още два пъти.
Бърич замръзна.
— Ти го усети, нали? — Не беше въпрос и нямаше никакво съмнение за какво говори.
— Да — отвърнах.
— Бил си с кучето през онази нощ, когато очакваха от теб да покажеш, че можеш да използваш Умението?
— Бърич, не е каквото си…
— Остави ме — прекъсна ме той и махна с ръка.
— Бърич, причината не е в Смити. Аз просто не притежавам Умението. Защо не ме оставиш да бъда такъв, какъвто съм? Какво лошо има, че понякога контактувам с животните? Обещавам ти да не преминавам границата на разумното. Бих могъл…
— Да не си се мернал в конюшнята! Не искам да те виждам повече. — Той ми обърна гръб и по бузата му се търкулна самотна сълза. — И не си мисли, че си се провалил. Не, Фиц. Аз съм този, който се провали. Бях прекалено мекосърдечен. Трябваше да ти го избия от главата още първия път, когато осъзнах, че го правиш. „Възпитай го добре“ — ми каза Рицарин. Последната му повеля към мен. А аз му изневерих. Ами ти, Фиц! Ако не си губеше времето с Осезанието, досега да си научил от Гален всичко, което е нужно. Не се учудвам, че те е пратил във Фордж. Ох, Фиц. Копеле или не, ти можеше да си достоен син на Рицарин. А ти обърна гръб на едничката възможност. И за какво? За едно куче. Зная, че кучето може да значи много за човека, но да посрамиш всичко, на което съм те учил…
— Не беше само някакво си куче — едва успях да вметна. — Смити беше мой приятел. А и вината не беше у него. Отказах се да чакам и се върнах заради теб. Мислех, че ще имаш нужда от мен. Смити е умрял преди няколко дни. Зная го, усетих го. Върнах се при теб, мислех, че съм ти необходим.
Той помълча, после каза прегракнало:
— Не трябваше. Мога и сам да се грижа за себе си. Знаеш го. Винаги си го знаел.
— Но винаги си се грижил и за мен — припомних му аз.
— Което накрая не се оказа от полза и за двама ни — бавно каза той. — Виж какво стана от теб. Сега си само един… Върви си. Просто си иди и ме остави.