Тайните на занаята
- Автор: Хобб Робин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на занаята». Краткое содержание книги:
Крачех и си повтарях, че само глупак би сметнал „претопените“ за опасни. Вероятно зимата беше намалила броя им, а оцелелите щяха да са толкова отпаднали, че не биха могли да ми направят нищо. Нито за миг не бях повярвал в историите за организирани от тях банди на крадци и главорези. Не се страхувах. Исках само да се ориентирам по-точно. Ако Гален наистина смяташе да се свърже с мен, точното място едва ли щеше да е от значение. Беше ни обяснил няколко пъти, че при контакта се търси човекът, а не неговото местоположение. Със сигурност щеше да ме открие точно толкова лесно на брега, колкото и на хълма.
Късно следобед се изкачих на една скалиста канара, от която видях морето. Видях остров Еленов рог, но мъглата отвъд него обгръщаше Скрития остров. Намирах се северно от Фордж. За да се прибера у дома, трябваше да мина през руините на селцето. Тази мисъл не ми подейства никак успокояващо.
Сега какво?
Привечер се върнах сред камъните под хълма. Реших, че мястото е точно толкова подходящо, колкото всяко друго. Въпреки съмненията си щях да изчакам тук, докато не дойде време за установяване на връзка. Изядох парче хляб и една солена риба и утолих жаждата си с няколко глътки застояла вода. В торбата носех и едно малко по-дебело наметало. Загърнах се в него и прогоних всякакви мисли за подпалване на огън. Колкото и малък да беше, със сигурност щеше да се вижда отдалече в тъмнината.
Опитах се да медитирам, да разтворя съзнанието си за Умението на Гален, като през цялото време треперех и си внушавах, че причината е не страхът, а студът. Детето в мен не спираше да извиква във въображението ми тъмни фигури, които пълзяха към мен — „претопени“, тръгнали да ме търсят, за да ми отнемат малкото, което притежавам, и да ме убият. Бях си отрязал една тояга и сега я стиснах, макар да си давах сметка, че не е никаква солидна защита. На няколко пъти задремвах, но в сънищата си виждах само злобното лице на Гален и моя провал, както и обкръжаващите ме „претопени“. Всеки път се сепвах и започвах да се озъртам уплашено.
Изгревът ме завари изтощен от почти безсънната нощ. Денят премина, без да се случи нищо особено. Късно следобед едва държах очите си отворени, но се чувствах доста по-спокоен. Единственото ми забавление бе да се пресягам към животинчетата, които обитаваха из района. Мишките и пойните птици предизвикваха не повече от краткотрайна искра в съзнанието ми, но лисицата, която дебнеше зайците, излъчваше глад и алчност, а глиганът удряше бивни в едно дърво със същата упоритост, с която ковачът стоварва чука върху това, което кове.
Настъпи вечерта, а скоро след това и нощта. Трудно ми беше да повярвам, че е минал един ден и една нощ, а не съм почувствал и най-лекото докосване на Умението. Или Гален не ме бе потърсил още, или аз не бях чул призива му. Хапнах още малко хляб и риба и на пълен стомах нещата не ми се сториха толкова непоправими. Но само за кратко. Първо дойде гневът от поведението на Гален, след него и отчаянието. Вече бях сигурен, че ме е измамил, но нямаше никакъв начин да го докажа, дори пред себе си. Никога нямаше да разбера дали е бил прав в преценката си за моите способности. Облегнах се на камъка, изпружих крака и се унесох в изтощен сън.
Сънищата ми отново бяха объркани и неясни. Славен стоеше до мен и аз отново бях сгушено в сламата дете. Той се изсмя и извади нож. Искрен повдигна рамене и ми се усмихна с нещо като извинение. Сенч ме изгледа с разочарование. Моли се усмихваше на Джейд, а мен не забелязваше. Бърич ме посочи обвиняващо с пръст и заяви, че вече съм започнал да се превръщам в животно.
Лежах удобно наместен в сламата на конюшнята, но някой отвори вратата и я остави така. Усетих хлад, който нахлуваше отвън. Вдигнах глава и изръмжах недоволно. Долових миризмата на Бърич и на бира. Бърич мина край мен, наведе се за миг и ми прошепна: „Всичко е наред, кученце“. Отпуснах глава на лапите си, а той се заизкачва към стаята си.
Изведнъж се чу вик и шум от мъже, които се боричкаха надолу по стълбите. Те се строполиха на земята, но продължаваха да се блъскат. Скочих, изръмжах и залаях. Бяха паднали почти върху мен. Един ботуш ме изрита и аз впих зъби в него. Усетих топла плът, но в следващия миг нещо ме сръга в хълбока.
Някой беше забил нож в мен.
Стиснах зъби и продължих да ръмжа, без да пускам крака. Пробудиха се и други кучета и подеха дружен лай. „Момче, момче“ — виках за помощ. Усещах, че е с мен, но той не идваше. Непознатият нападател ме изрита отново, но аз не го пусках. Бърич лежеше в сламата и аз подуших кръвта му. Не помръдваше. Отново изръмжах и изведнъж чух старата Лиска, която скачаше по вратата, опитвайки се да се добере до своя господар. Още два пъти ножът ме прободе отстрани. Извиках за последен път момчето, защото усещах, че не мога повече. Този път кракът ме изрита в муцуната, аз се претърколих и паднах, облян в кръв. Тичащи крака. Болка в тъмното. Примъкнах се до Бърич. Пъхнах нос в ръката му, но той не помръдваше. Гласове и светлини, които се приближаваха, приближаваха, приближаваха…