Гай-джин (Част I)
- Автор: Клавелл Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гай-джин (Част I)». Краткое содержание книги:
Това не е исторически роман, а художествена измислица. Много от събитията се споменават от историците и в самите исторически трудове, но невинаги са свързани с истински случки. Това не е роман за някоя реална личност, която е живяла или се предполага, че е живяла, нито за някоя съществувала компания. Запазил съм истинските имена на кралете, кралиците и императорите, както и на няколко генерали и други видни личности. Освен това съм разигравал историята — мястото, начина, хората, причините, времето на събитието, — така че да подхожда на моята реалност и може би по този начин да разкажа истинската история на това, което е било и е отминало.
Донесоха саке. Прислужничката беше млада, може би на десет години, но сръчна и мълчалива. Райко наля първо на Андре, после на Тайърър, накрая на себе си. Отпи, Андре пресуши мъничката чашка и я подаде за още. Тайърър направи същото, като откри, че вкусът на затопленото вино не е неприятен, просто е никакъв. Двете чаши веднага бяха напълнени, пресушени и пак напълнени. Още подноси и още шишета.
Тайърър им загуби бройката, но скоро го обгърна приятна топлина, забрави за своята нервност, гледаше, слушаше и почти не разбираше какво си говорят другите двама, само оттук-оттам. Косата на Райко беше черна и лъскава, беше украсена с много инкрустирани гребени, лицето й бе белосано с пудра, нито грозно, нито красиво, просто различно, кимоното й — от розова коприна с втъкан зелен шаран.
— Шаран е кой, обикновено е знак за късмет — бе обяснил по-рано Андре. — Любовницата на Таунсенд Харис, куртизанката от Шимода, която Бакуфу уговорили да го развлича, се наричала Кой, но се боя, че това не й донесе никакъв късмет.
— Така ли? Какво се е случило?
— Говори се, че в началото, когато Бакуфу я одобрили; тя твърдо отказала да отиде при чужденец — нечувана дързост, не забравяй, че той е първият, на когото някога е разрешено да живее на японска земя. Помолила Бакуфу да изберат друга, да й позволят да живее спокойно, казала им, че по-скоро ще стане будистка монахиня, дори се заклела, че ще се самоубие. Но те също били непреклонни, увещавали я да им помогне да решат този проблем с гай-джин, умолявали я седмици наред да бъде съпруга и да преодолее задръжките си. Съгласила се и те й благодарили. А когато Харис си заминал, всичките Бакуфу й обърнали гръб, всичките до един: „Ах, толкова съжаляваме, но всяка жена, която е спала с чужденец, е опетнена завинаги.“
— Колко ужасно!
— Да, според нашите схващания, и е толкова тъжно. Но помни, това е Дамата на сълзите. Сега тя е легенда и всички я уважават заради нейната жертвоготовност.
— Не разбирам.
— Нито аз, нито който и да е от нас. Но те го правят, японците го правят.
„Колко странно — помисли си Тайърър отново. Както и тази малка къща, този мъж и тази жена, които си бъбрят на полуяпонски, полупиджин, смеят се заедно; тя е съдържателката, той — клиентът и двамата се преструват, че са нещо друго. И пак, и пак саке.“
Жената се поклони, изправи се и излезе.
— Филип, още саке?
— Благодаря. Много е хубаво, нали?
След пауза Андре рече:
— Ти си първият човек, който някога съм водил тук.
— О, защо мен?
Французинът стисна порцелановата чаша в пръстите си, пресуши последната капка, наля си още малко, после заговори на френски, гласът му беше мек и пълен с топлота.
— Защото ти си първият човек, когото съм срещал в Йокохама с… защото говориш френски, културен си, мозъкът ти е като гъба, попива всичко, млад си, почти си наполовина на годините ми, нали? На двайсет и една години си и не си като другите, ти си неопетнен и ще бъдеш тук няколко години. — Той се подсмихна, защото това беше само част от истината. „Наистина си първият човек, когото съм срещал, alors, макар че си англичанин и всъщност враг на Франция, ти си единственият, който някак си изглежда, че цени познанието, придобито от мен тук.“ Още една смутена усмивка: — Трудно е да се обясни, Филип; винаги съм искал да бъда учител, може би защото никога не съм имал син, не се ожених, може би скоро ще се върна в Шанхай, може би защото сме врагове и може би… може би ти можеш да си сигурен приятел.
— Ще бъде чест за мен да ти бъда приятел — веднага отвърна Тайърър, объркан и впечатлен от чара му. — И аз наистина мисля, винаги съм мислил, че трябва да бъдем съюзници, Франция и Британия, а не врагове и…
Шоджи се плъзна, появи се Райко на колене, кимна на Тайърър. Сърцето му се сви.
Андре Понсен се усмихна:
— Просто я последвай и помни каквото ти разказах.
Като насън Филип Тайърър стана несигурно и тръгна след нея надолу по коридора до някаква стая, после през една веранда до следващата стая, където тя го вкара, затвори шоджи и го остави.
Засенчена петролна лампа. Мангал с дървени въглища, за да е топло. Сенки, тъмнина и петна светлина. Футони — малки квадратни дюшеци, постлани върху пода като легло, легло за двама. Пухкави завивки. Два юката, памучни халати с широки ръкави за спане. През малката врата се виждаше баня, светлина от свещ, висока дървена вана, пълна с вряла вода. Сладникаво ухаещ сапун. Ниско трикрако столче. Малки кърпи. Всичко така, както му го бе разказал Андре.