Гай-джин (Част I)
- Автор: Клавелл Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гай-джин (Част I)». Краткое содержание книги:
Това не е исторически роман, а художествена измислица. Много от събитията се споменават от историците и в самите исторически трудове, но невинаги са свързани с истински случки. Това не е роман за някоя реална личност, която е живяла или се предполага, че е живяла, нито за някоя съществувала компания. Запазил съм истинските имена на кралете, кралиците и императорите, както и на няколко генерали и други видни личности. Освен това съм разигравал историята — мястото, начина, хората, причините, времето на събитието, — така че да подхожда на моята реалност и може би по този начин да разкажа истинската история на това, което е било и е отминало.
— Киото може да почака, Ори. Ние трябва да осъществим нашето нападение над гай-джин. Трябва да ги разгневим, за да обстрелят Йедо. Другите могат да се справят с шогуна и Киото. — Трябваше да вземе Ори, но Ори беше безполезен, раната му се бе влошила без лекарската помощ. — Как е ръката ти?
— Когато стане непоносимо, ще си направя сепуку — отвърна Ори, думите се размазваха от саке, което пиеше, за да притъпи болката. Тримата — той, Ори и мама-сан — пиеха за последен път заедно. — Не се безпокой.
— Няма ли друг лекар, по-сигурен?
— Не, Хирага-сан — рече мама-сан Норико. Беше дребна жена на петдесет, гласът й бе мек. — Дори изпратих за един корейски акупунктурист и билкар, и двамата са приятели, но лапите не помогнаха. Няма полза. Онзи гигант гай-джин…
— Колко си глупава — извика Ори. — Колко пъти трябва да ти казвам, че това е рана от куршум, от един от техните куршуми, а и те ме видяха в Канагава.
— Моля да ме извиниш — рече смирено мама-сан, главата й се допря до татами. — Моля да извиниш този глупав човек. — Тя се поклони отново и си тръгна, но тайно в сърцето си се безпокоеше за Ори, който можеше да извърши сепуку, докато Хирага е тук. Искаше и да намали с всяка измината секунда ужасната опасност, дебнеща нея и нейната къща. Новината за гибелта на кръчмата на Четиридесетте и седем ронини беше обиколила бързо на петдесет ри и повече — насилственото отмъщение с убийството на всички клиенти, куртизанки, слуги и набучената глава на мама-сан.
„Чудовищно — помисли си тя ядосана, — как някоя къща може да забрани на самураи, шиши да влизат? В по-старо време самураите убиваха много повече от днес, да, но това е било преди векове и главно когато се е налагало, и не са убивали жени или деца. Било е, когато законът на страната е бил точен, шогунът Торанага точен, синът и внукът му — също, преди корупцията и безпътният начин на живот да станат основни за потомъка на шогуна, даймио и самураи, разпрострели повече от век своите грабителски данъци над нас. Шиши са нашата единствена надежда!? Соно-джой!“
— Анджо трябва да умре, преди ние да умрем — рече тя с плам, когато Хирага се върна невредим два дни след атаката. — Бяхме ужасени, че са те заловили и изгорили с другите. Всичко е направено по заповед на Анджо, Хирага-сан, по неговите заповеди. Всъщност той се е връщал от кръчмата, когато сте го нападнали близо до портата на замъка, лично е наредил и присъствал на екзекуциите, оставил е хора в засада, в случай че вие, всички шиши, се върнете неочаквано.
— Кой ни е предал, Хирага? — попита Ори.
— Самураите от Мори.
— Но Акимото каза, че ги е видял убити.
— Навярно е бил само единият. Друг спасил ли се е?
— Акимото — той се крие в различни кръчми денем и нощем.
— Къде е сега?
Норико се намеси:
— Зает е — да изпратя ли да го повикат?
— Не. Ще се видя утре с него.
— Анджо трябва да плати с кръвта си за кръчмата — това е противно на всякакви обичаи.
— Ще плати. Също и роджу. Също и шогунът Нобусада, също и Йоши.
В своите покои високо в замъка, Йоши съчиняваше стихотворение. Беше облечен в синьо копринено кимоно и седеше на ниска маса, върху нея имаше петролна лампа и листа оризова хартия, различни по дебелина четки, вода, за да разтвори твърдото мастило, което сега бе направило приятно басейнче в средата на плочката.
Здрачът преминаваше в нощта. От външната страна бръмчаха милионите хора на Йедо. Няколко къщи както обикновено горяха. Чуваше се шум от войниците, копита по калдъръма, случаен гърлен смях се носеше нагоре заедно с пушека и миризмите от огнищата през декоративните отвори за стрелците, те още не бяха затворени заради нощния хлад.
Тук беше неговата вътрешна светая светих. Спартанска. Татами, такояма, вратата шоджи пред него, осветена, за да може да види силуета на всяка фигура отвън, а никой да не може да гледа вътре.
Пред стаята му имаше дълго преддверие с коридори, които водеха до покоите за спане, празни сега, с изключение на васалите, прислужничките и Койко, негова специална любима. Семейството му — съпругата му и двамата му синове и дъщеря, нейният съпруг и син — беше на сигурно място, в усилено охраняваната наследствена крепост, замък Драконовия зъб в планините, на двайсет ри северно. По-нататък бяха телохранителите, а следващите стаи бяха пълни с останалата охрана, всички се бяха заклели да му служат вярно.
Потопи четката в мастиленото басейнче. Изравни реда над фината оризова хартия, после написа уверено: