Целуната от сянката

— Вината не е била твоя — рече Лиса. — Ендорфините на стригоите са силни. Не можеш да се бориш срещу тях.

— Трябваше да се опитам по-упорито — възрази той, докато държеше отворена вратата на общежитието. — Ако бях поне малко повече на себе си… не зная. Мейсън можеше още да е жив.

Сега осъзнах, че и двамата с Еди е трябвало да се подложим на терапия веднага след завръщането ни в Академията. Най-сетне разбирах защо всички ми казваха, че е нелогично да се обвинявам за смъртта на Мейсън и че не бива да го правя. И Еди, и аз се чувствахме отговорни за неща, които бяха извън нашия контрол. Ние се измъчвахме с вина, която не заслужавахме.

— Хей, Лиса. Ела тук.

На сериозния им разговор бе сложен край, когато Джеси и Ралф й махнаха от другия край на фоайето. Защитните ми инстинкти тутакси се събудиха. Както и нейните. Също като мен и тя не ги харесваше.

— За какво е всичко това? — попита Еди предпазливо.

— Не зная — промърмори Лиса и се запъти към тях. — Надявам се да свърши по-бързо.

Джеси я дари с ослепителната си усмивка, която преди намирах за много секси. Сега ми се струваше отвратителна.

— Как си? — попита той.

— Уморена — отвърна тя, — искам да си легна. Какво искате?

Джеси погледна към Еди.

— Ще ни оставиш ли за малко насаме? — Еди погледна Лиса. Тя кимна и той се отдръпна, така че да не може да чува разговора им, но продължи да я наблюдава. — Имаме покана за теб — рече Джеси, когато Еди вече беше на достатъчно разстояние.

— За какво, за купон?

— Нещо такова. Има една група… — Ралф не го биваше много по приказките, затова Джеси отново взе думата.

— Повече от група. Това е само елитът. — Махна наоколо. — Ти, аз, Ралф… не сме като останалите морои. Дори не сме като повечето други кралски потомци. Имаме интереси и ни вълнуват проблеми, които трябва да решим. — Помислих си, че е странно, задето той включваше и Ралф. Благородната кръв на Ралф идваше от страна на майка му, която беше от рода Вода, така че той дори не носеше името на някоя от кралските фамилии, макар че технически във вените му течеше от тяхната кръв.

— Това ми звучи някак си… снобарско — каза Лиса. — Не се обиждайте. Все пак, благодаря за предложението. — Такава си беше Лиса. Винаги учтива, дори и с гадняри като тези двамата.

— Ти не разбираш. Ние не седим безучастно. Ние работим за осъществяването на целите си. Ние… — той се поколеба и заговори по-тихо — работим за това гласовете ни да се чуят тук, да накараме останалите да мислят като нас, при това без значение дали го искат, или не.

Лиса се засмя притеснено.

— Звучи ми като внушение.

— Е и?

Не виждах лицето й, но усещах, че с все сили се опитва да не издаде чувствата си.

— Да не сте полудели? Внушението е забранено. Грешно е.