Не дърпай дявола за опашката
- Автор: Вердон Джон
- Серия: Дейв Гърни #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Софтпрес
- ISBN: 9786191510924
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Не дърпай дявола за опашката». Краткое содержание книги:
Publishers Weekly
„Оттеглилият“ се детектив Дейв Гърни приема да помогне на млада журналистка с телевизионен проект, свързан с Добрия пастир – известен сериен убиец отпреди десет години. Макар Пастира така и да не е заловен, случаят е като по учебник и никой не оспорва официалната версия.
Инстинктът на Гърни обаче му подсказва, че липсата на всякакво съмнение е най-съмнителна, когато търсиш истината.
Въпросът е как да хванеш убиец, когото никой не е успял да открие?
Първата крачка е да пренебрегнеш зловещото предупреждение „Не дърпай дявола за опашката!“...
Докато навлизаше по-дълбоко на север, планинските склонове ставаха все по-стръмни, долините се стесняваха, а сенките се сгъстяваха. Според инструкциите, които бе получил от асистента на Траут, последното шосе с указателна табела се казваше Шатър Спър. От там нататък щеше да се наложи да разчита на точните показания на километража, за да завива в правилните отбивки из лабиринта от стари горски пътища за превоз на дървени трупи. Гората бе част от обширен частен имот, в който имаше само няколко сезонни хижи. Липсваха магазини, бензиностанции и хора, а на много места мобилните телефони нямаха покритие.
Въпреки системата за задвижване 4х4, субаруто на Гърни едва се справяше с терена. След петия завой, който според дадените му инструкции би трябвало да го изведе директно до хижата на Траут, той се озова на една полянка насред дърветата. Слезе от колата и обиколи наоколо. Четири недобре утъпкани пътеки водеха от полянката към гората в различни посоки, но нямаше никакъв знак по коя от тях трябва да поеме. Беше 8,58 сутринта – само две минути преди часа, в който трябваше да пристигне по план. Беше убеден, че е следвал точно всички инструкции, и почти сигурен, че мъжът с педантичния глас, с когото разговаря по телефона, няма как да е направил грешка. В такъв случай оставаха ограничен брой възможни обяснения, само едно от които му се струваше правдоподобно.
Върна се до колата, качи се, отвори страничната врата, за да влезе малко свеж въздух, свали седалката докрай, излегна се и затвори очи. От време на време проверяваше колко е часът. В девет и петнайсет до него достигна боботенето от двигател на приближаващ се автомобил, който спря наблизо.
Когато чу очакваното почукване, отвори очи, прозя се, изправи седалката и отвори прозореца. Мъжът отвън беше слаб и корав на вид, с проницателни кафяви очи и късо подстригана черна коса.
– Вие ли сте Дейвид Гърни?
– Още някого ли очаквате?
– Налага се да оставите колата си тук и да се изкачим с атевето2. Мъжът посочи към едно кавазаки „Мюл“, боядисано в камуфлажен цвят.
– Не споменахте за това по телефона.
Клепачите на мъжа потрепнаха. Може би не беше очаквал гласът му да бъде така лесно разпознат.
– Прекият път е недостъпен по това време.
Гърни се усмихна. Последва мъжа до атевето и се качи на мястото за пътници.
– Знаете ли какво бих се изкушавал да правя, ако си имах местенце тук горе? От време на време щеше да ми се приисква да си поиграя с някого от гостите си. Да го накарам да помисли, че се е изгубил, че може би е пропуснал завой, да видя дали ще се паникьоса – сещате ли се, някъде по средата на нищото, без обхват на телефона. Защото ако се изгуби по пътя на идване, няма да успее да намери и пътя за излизане, нали? Винаги е забавно да видиш кой изпада в паника в подобна ситуация и кой не. Знаете какво имам предвид, нали?
Челюстите на мъжа се стегнаха:
– Не бих казал.
– Разбира се, че не. Как бихте могли? Само някой, който е истински маниак на тема контрол, би оценил казаното.
Три минути по-късно – след осемстотин метра друсане по каменистата пътека, по време на което ядосаният втренчен поглед на мъжа не се откъсна от коварния терен, стигнаха до метална ограда с плъзгаща се порта, която се отвори, щом наближиха.
Зад оградата пътеката чезнеше в широка постеля от борови иглички. После, доста внезапно, насред дърветата пред тях изникна „хижата“. Представляваше двуетажна постройка в леко модифицирания стил швейцарско шале3., който често се използваше в традиционни къмпинги из Адирондак – конструкция от груби трупи с покрити веранди, зелени врати и первази и зелен дървен покрив. Фасадата беше толкова тъмна, а верандата – така потънала в сянка, че чак когато атевето спря до входното стълбище, Гърни забеляза агент Траут (или най-малкото човек, за когото предположи, че е агент Траут). Мъжът стоеше с широко разкрачени крака и собственическа поза по средата на мрачната веранда. Държеше голям доберман на къса черна каишка. Случайно или не, арогантната стойка и внушителното куче пазач навяха на Гърни мисълта за комендант на затворнически лагер.
– Добре дошли на езерото Сороу – гласът беше лишен от емоция, бюрократичен, не съдържаше какъвто и да било намек за гостоприемство. – Аз съм Матю Траут.
Малкото слънчеви лъчи, които успяваха да се промъкнат през клоните на огромните борове, бяха на голямо разстояние един от друг и тънки като ледени висулки. Във въздуха се носеше силен аромат на вечнозелена растителност. Откъм една постройка в двора, вдясно на основната къща, се разнасяше тихото настойчиво бръмчене на двигател с вътрешно горене, най-вероятно генератор.