Не дърпай дявола за опашката
- Автор: Вердон Джон
- Серия: Дейв Гърни #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Софтпрес
- ISBN: 9786191510924
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Не дърпай дявола за опашката». Краткое содержание книги:
Publishers Weekly
„Оттеглилият“ се детектив Дейв Гърни приема да помогне на млада журналистка с телевизионен проект, свързан с Добрия пастир – известен сериен убиец отпреди десет години. Макар Пастира така и да не е заловен, случаят е като по учебник и никой не оспорва официалната версия.
Инстинктът на Гърни обаче му подсказва, че липсата на всякакво съмнение е най-съмнителна, когато търсиш истината.
Въпросът е как да хванеш убиец, когото никой не е успял да открие?
Първата крачка е да пренебрегнеш зловещото предупреждение „Не дърпай дявола за опашката!“...
– Пол?
– Да?
– Добре ли си?
Мъжът отвори едното си око, после и другото:
– Съгласих се да го направя, така че ще го направя, но ми се ще да приключваме по-бързо. Минавал съм през всичко това, докато ходех на терапия. Мога да ти дам отговорите. Просто не... не обичам да чувам въпросите – въздъхна. – Прочетох писмото ти... Говорихме по телефона... Знам какво искаш. Искаш „преди“ и „след“, нали? Добре. Ще ти го дам. Ще ти дам същината на тогава и сега.
Той отново въздъхна леко. За момент Гърни изпита усещането, че са хванати в капан като миньори в подземна пещера и кислородът им свършва – някакъв спомен от филм, който беше гледал като дете.
Ким се намръщи:
– Не съм сигурна, че разбирам.
Мелани повтори, като този път натърти повече на думите:
– Минавал съм през всичко това по време на терапията си.
– Добре... в такъв случай... ти...
– Затова мога направо да ти дам отговорите, без да е необходимо да задаваш въпроси. Така е най-добре за всички. Нали?
– Звучи чудесно, Пол. Продължавай, моля те.
Той посочи една от камерите:
– Работи ли?
– Да.
Мелани отново затвори очи. Когато започна да разказва, чувствата на Ким (каквито и да бяха те) вече бяха предизвикали тикове в ъгълчето на устата ѝ.
– Още преди... събитието... не бях особено щастлив човек. Никога не съм бил такъв. Но имаше време, когато изпитвах надежда. Така мисля, че имах надежда. Или нещо подобно. Усещане, че бъдещето може да е по-добро. Но след... събитието... това чувство се изгуби напълно. Завинаги. Цветът изчезна от картината, всичко стана сиво. Разбираш ли? Без цветове. Някога имах енергията да градя професионална практика, да развивам нещо – произнесе думата „развивам“ сякаш тя въплъщава най-странната идея на света. – Клиенти... партньори... дела. Повече, по-добре, по-успешно. Докато не се случи онова.
След тези думи замлъкна.
– „Онова“? – подкани го Ким.
– Събитието – той отвори очи. – Все едно ме бутнаха от ръба на нещо. Не на скала, просто...
Мелани вдигна едната си ръка и изимитира движението на кола, която се изкачва нагоре по хълм и горе, на билото, бавно се накланя надолу.
– Нещата започнаха да отиват по дяволите. Да се разпадат. Едно по едно. Двигателят вече не работеше.
– Какво беше семейното ти положение? – попита Ким.
– Положение? Като изключим факта, че баща ми беше мъртъв, а майка ми – в необратима кома?
– Съжалявам, не се изразих правилно. Имах предвид дали си бил женен, имал ли си друго семейство?
– Имах съпруга. После тя се умори от това, че всичко се срива.
– А деца?
– Не. Това беше добре. А може и да не беше. Всичките пари на баща ми отидоха при внуците му, децата на сестра ми – Мелани се усмихна, но в усмивката му имаше горчивина. – Знаеш ли защо? Това е смешно. Сестра ми беше много откачена, много тревожна. И двете ѝ деца са с биполярно разстройство, имат ХРНВ4, ОКР5, каквото се сетиш. Така че баща ми реши... реши, че аз съм добре, че аз съм здравият в семейството, а те се нуждаят от цялата помощ, която могат да получат.
– Поддържаш ли контакт със сестра си?
– Сестра ми почина.
– Съжалявам, Пол.
– Преди години. Пет? Шест? Рак. Може би да си мъртъв не е толкова зле.
– Какво те кара да го кажеш?
Той отново пусна кривата си усмивка, после се натъжи:
– Виждаш ли? Въпроси. Въпроси.
Мелани се вгледа в повърхността на масата, сякаш се опитваше да различи очертанията на нещо, плуващо в мътна вода:
– Въпросът е, че парите значеха много за баща ми. Те бяха най-важното за него. Разбираш ли?
Тъгата му се отрази в очите на Ким:
– Да.
– Терапевтът ми каза, че причината да стана счетоводител е била обсебеността на баща ми от парите. В крайна сметка, какво броят счетоводителите? Броят пари.
– И когато остави всичко на семейството на сестра ти...?
Мелани отново вдигна ръка. Този път имитираше бавното потъване на кола в дълбока пропаст.
– Терапията ти дава всички обяснения, пълна яснота... но това невинаги е добре, нали.
Не беше въпрос.
Когато половин час по-късно излязоха от мрачния офис на Пол Мелани навън, на слънчевия паркинг, Гърни се почувства дезориентиран, както когато се измъкваш от затъмнен киносалон на дневна светлина – рязка смяна на един свят с друг. Ким си пое дълбоко въздух:
– Леле! Това беше...
– Безжизнено? Безнадеждно? Мрачно?