Не дърпай дявола за опашката

– Не. Просто... една тежест и... липса на... Не знам.

Мадлин гледаше измъчено.

– Онзи мъж от клиниката ти, пациентът, който се самоуби... Той казвал ли е нещо конкретно?

– Не, разбира се, че не. Иначе щяха да го откарат в психиатрично заведение. Но определено излъчваше такова усещане за... тежест. Мрак, безнадеждност.

Гърни въздъхна.

– За нещастие, няма значение какво смятаме, че би могъл да стори някой. Има значение единствено онова, което хората казват, че ще направят.

Той се намръщи:

– Все пак има нещо, което искам да разбера. Ей така, за лично успокоение.

Взе мобилния си телефон от бюфета и набра номера на Хардуик. Обаждането беше прехвърлено на гласова поща. „Джак, искам да увелича огромния си дълг към теб, като те помоля за още една мъничка услуга. В Ориндж Каунти има един счетоводител, казва се Пол Мелани. Това е синът на Бруно Мелани, първата жертва на Добрия пастир. Бих искал да разбера дали на негово име има регистрирани някакви оръжия. Тревожа се за него и ще е добре да знам колко сериозен повод за безпокойство имам. Благодаря ти.“

Върна се обратно на масата, седна и разсеяно сипа трета лъжица захар в кафето си.

– Колкото по-сладко, толкова по-добре, а? – попита Мадлин с лека усмивка.

Гърни сви рамене и бавно разбърка кафето. Тя наклони глава настрани и започна да го изучава по начин, който някога го притесняваше, но през последните години го радваше – не защото разбираше какво си мисли жена му или пък схващаше заключенията от „изследването“ ѝ, а защото го възприемаше като израз на привързаността ѝ. Да я попита за какво си мисли би било равносилно на искане да даде определение за връзката им. Само че онова, което правеше ценна дадена връзка, не се поддава на определения, направени по нечие искане. Мадлин поднесе чашата към устните си с две ръце, отпи от нея и я остави внимателно.

– Е... искаш ли да ми разкажеш малко повече за ставащото?

Поради някаква причина въпросът го изненада.

– Наистина ли искаш да знаеш?

– Разбира се.

– Има много неща.

– Слушам те.

– Добре. Не забравяй, че сама ме помоли.

След което се облегна назад на стола и говори, почти без да спира, в продължение на двайсет и пет минути. Разказа ѝ всичко, за което се сети – от стрелбището на Робърта Рьоткер до скелета пред портата на Макс Клинтър – без да прави усилия да организира, приоритизира или редактира информацията. Докато изреждаше, сам бе поразен от броя на склонните към крайности хора, странни допирателни и зловещи усложнения в цялата тази история.

– А накрая – заключи – и това с плевнята.

– Да, плевнята – каза Мадлин и в изражението ѝ се появи твърдост. – Смяташ ли, че пожарът е свързан с всичко останало?

– Така мисля.

– Добре, какъв е планът?

Въпросът не му се понрави, защото го принуждаваше да признае, че намеренията му не включват нищо, дори бегло напомнящо план.

– Да сръчкам по-сериозно сенките наоколо и да видя дали някой ще се обади, като усети остена – каза. – Може и да пална огън под свещената крава.