Дори насън не виждаме покой

Очите на дон Рипат отново станаха оловни. Румата му кимна и се върна на масата. Баронът довършваше чинията с пълнени сепни.

— Есторско! — каза Румата. — И да донесат още! — Той се изкашля. — Ще се веселим. Дявол да го вземе, ще се веселим.

… Когато Румата дойде на себе си, откри, че се намира сред едно обширно празно място. Разсъмваше се, далече някъде с пресипнали гласове кукуригаха петли часомери. Грачеха врани, които на огромно ято кръжаха над някаква неприятна купчина наблизо, миришеше на влага и гнило. Мъглата в главата му бързо се разпръскваше и отново се връщаше познатото състояние на пронизителна бистрота и яснота на възприятията, на езика му приятно се топеше ментовата горчилка. Смъдяха го силно пръстите на дясната ръка. Румата приближи до очите си стиснатия юмрук. Кожата на ставите беше одрана, а в юмрука си стискаше празна ампула от каспарамид, могъщо средство против алкохолно отравяне, с което Земята от предпазливост снабдяваше разузнавачите си на изостаналите планети. Изглежда чак тук, на празното място, преди окончателно да изпадне в свинско състояние, той несъзнателно почти инстинктивно беше излял в устата си цялото съдържание на ампулата.

Местността му беше позната — точно пред него се чернееше кулата на изгорялата обсерватория, а по-вляво в полумрака се мяркаха тънките като минарета стражеви кули на кралския дворец. Румата пое дълбоко влажен студен въздух и си тръгна към къщи.

Барон Пампа се повесели тази нощ славно. Придружен от групата бедни донове, които бързо губеха човешкия си облик, той направи гигантско турне из арканароките кръчми, пропи всичко, дори разкошния си пояс, унищожи невероятно количество алкохол и мезета, пътем предизвика най-малко осем побоя. Във всеки случай Румата можа да си спомни ясно осем боя, в които се беше намесил, да разтървава биещите се и да не допусне да стане убийство. От тази мъгла излизаха ту хищни муцуни с ножове в зъбите, ту глупаво-тъжното лице на последния беден дон, когото барон Пампа се опита да продаде в робство на пристанището, ту разяреният дългокос ируканец, който злобно настояваше благородните донове да му върнат конете.

Първоначално той продължаваше да си бъде разузнавач. Пиеше наравно с барона: ируканско, есторско, соанско, арканарско, но пред всяка нова поръчка вино крадешком слагаше под езика си таблетка каспарамид. Той още запазваше способността си да разсъждава и по навик отбелязваше струпванията на сиви патрули по пресечките и при мостовете, постът от конници варвари на соанското шосе, където баронът сигурно щеше да бъде застрелян, ако Румата не знаеше наречието на варварите. Той ясно помнеше колко го беше учудила мисълта, че неподвижните редици от странни войници с дълги черни плащове с качулки, строени пред Патриотичното училище, са манастирска дружина. Какво търси тук църквата — помисли си той тогава. — Откога църквата в Арканар взе да се меси в светските работи?

Той се напиваше бавно, но все пак се напи някак си изведнъж, със скок; и когато в един момент на проясняване видя пред себе си разрязана дъбова маса в съвсем непозната стая, голия меч в ръцете си и ръкопляскащите бедни донове наоколо, изведнъж му се мярна мисълта, че е време да си върви. Но беше късно. Беше го завладяла вълна от бяс и отвратителна, непристойна радост, че се е освободил от всичко човешко. Той продължаваше да си бъде жител на Земята, разузнавач, наследник на пламенни и железни хора, които не щадяха себе си и не щадяха никого в името на великата цел. Той не можа да стане Румата Есторски, плът от плътта на двадесет поколения войнствени прадеди, прославени с грабеж и пиянство. Но не беше вече комунар. Нямаше вече задължения пред Експеримента. Занимаваха го само задълженията му пред самия себе си. Той вече нямаше съмнения. Всичко му беше ясно, абсолютно всичко. Точно знаеше кой е виновен за всичко и знаеше точно какво иска: да сече наляво и надясно, да пали, да хвърля по стъпалата на двореца върху копията и вилите на ревящата тълпа…