Дори насън не виждаме покой
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дори насън не виждаме покой». Краткое содержание книги:
— Отлично! — тържествено каза барокът и хвърли на собственика няколко жълтици. — Донесете на мен и на този дон всичко най-хубаво и нека ни прислужва не някоя лигла и стърчиопашка, а почтена възрастна жена.
Собственикът лично придружи благородните донове до чистата половина. Тук имаше малко хора. В единия ъгъл мрачно се веселеше компания сиви офицери — четирима лейтенанти с тесни мундирчета и двама капитани с отличителните знаци на министерството за защита на короната. До прозореца пред голяма кана с тясно гърло скучаеха двама млади аристократи с вкиснати физиономии на крайно разочаровани хора. Близо до тях се бяха разположили група обеднели донове с протрити яки и закърпени плащове. Те пиеха на малки глътки бира и час по час оглеждаха помещението с алчни погледи.
Баронът се сгромоляса на свободната маса, погледна под вежди към сивите офицери и промърмори: „Обаче и тук не е без измет…“ Но в този момент една едра леличка с престилка донесе първото. Баронът изкряка, измъкна от пояса кинжала си и започна да се весели. Той мълчаливо лапаше солидните парчета еленско, купищата мариновани миди, планини от морски раци, чинии със салати и майонези и ги заливаше с водопади от вино, бира, квас и вино, смесено с бира и медовина. Обеднелите донове по един по двама взеха да се прехвърлят на неговата маса и баронът ги посрещаше с юнашко махване на ръка и оригване.
Изведнъж той престана да яде, втренчи в Румата ококорени очи и пробоботи с груб глас:
— Аз отдавна не съм бил в Арканар, приятелю! И ще ви кажа честно, че тук нещо не ми харесва.
— Какво точно, бароне? — с интерес попита Румата, като оглозгваше едно пилешко крило.
По лицата на бедните донове се изписа почтително внимание.
— Кажете ми, приятелю! — рече баронът, като изтриваше изцапаните си ръце с края на плаща. — Кажете, благородни донове! Откога в столицата на негово величество нашия крал потомците на най-старите родове в Империята не могат крачка да направят, без да се сблъскат с разни там бакали и касапи.
Бедните донове се спогледаха и взеха да се отдръпват. Румата хвърли поглед в ъгъла, където седяха сивите. Сивите бяха престанали да пият и гледаха барона.
— Ще ви кажа каква е работата, благородни донове — продължи барон Пампа. — Всичко това става, защото вие тук сте се уплашили. Търпите ги, защото се страхувате. Ти например се страхуваш! — извика той и се вторачи в най-близкия беден дон. Донът се умърлуши и се отдалечи с бледа усмивка. — Страхливци! — кресна баронът. Мустаците му щръкнаха.
Но от бедните донове нямаше голяма полза. Те явно не искаха да се бият, искаха да си пийнат и да си хапнат.
Тогава баронът преметна крак през пейката, засука десния си мустак и вперил поглед в ъгъла, където седяха сивите офицери, заяви:
— Аз пък от нищо не се боя! Бия сивата паплач, щом ми падне.
— Какво плещи тази бъчва? — с висок глас попита сивият капитан с продълговато лице.
Баронът доволен се усмихна. С трясък се измъкна от масата и се качи на пейката. Румата, вдигнал вежди, се залови с второто крилце.
— Ей вие, сиви типове! — развика се баронът, напъвайки се, сякаш офицерите бяха на километър от него. — Да знаете, че преди три дни барон Пампа дон Бау тегли хубав пердах на вашите. Разбирате ли, приятелю — обърна се той към Румата, — пиехме си с отец Кабани вечерта у нас в замъка. Изведнъж тича моят коняр и ми съобщава, че една шайка сиви разрушава кръчмата „Златната подкова“. Моята кръчма, на моята родова земя. Командувам: „На конете!…“ — и право там. Кълна се в шпората си, цяла шайка бяха там, двайсет души! Заловили някакви трима души и се напили като свине… Тези бакали дори не умеят да пият… и започнали да пердашат всички и всичко да чупят. Сграбчих едного за краката и майтапът започна! Гоних ги чак до „Тежките мечове“… Няма да повярвате, приятелю, кръв до коляно имаше и колко брадви останаха…
Тук разказът на барона беше прекъснат. Капитанът с продълговатото лице замахна и тежкият метален нож издрънча в нагръдната плоча на баронската ризница.
— Откога чакам — каза баронът и измъкна от ножицата грамадния нож с две дръжки.