Дори насън не виждаме покой

Багир Кисенски беше обвинен в лудост, което граничеше с държавно престъпление, и хвърлен в тъмница. Румата едва го спаси и го прехвърли в метрополията. Неговата обсерватория изгоря, а оцелелите му ученици се разбягаха кой накъдето види. Придворният знахар Тата заедно с петима други придворни знахари изведнъж се оказа отровител, който по внушение на херцог Ирукански уж заговорничил против личността на краля, при изтезанията си беше признал всичко и беше обесен на Кралския площад. Румата направи опит да го спаси, раздаде тридесет килограма злато, изгуби четири агента (благородни донове, които не знаеха какво вършат), за малко не беше заловен и той, беше ранен при опита да измъкне на сила осъдените, но не можа да направи нищо. Това беше първото му поражение, след което разбра най-после, че дон Реба не е случайна фигура. Когато след една седмица научи, че имат намерение да обвинят алхимика Синда, че бил скрил от хазната тайната на философския камък, Румата, разярен от поражението си, направи в дома на алхимика засада и маскирал лицето си с черна кърпа, сам обезоръжи щурмоваците, дошли за алхимика, нахвърля ги вързани в мазето и още същата нощ изпрати и без това нищо неразбралия Синда в пределите на Соан, където той само вдигна рамена и продължи да търси философския камък, под наблюдението на дон Кондор. Поетът Пепин Славния изведнъж се подстрига за монах и се оттегли в един уединен манастир. Цурен Правдивия, изобличен в престъпна двусмисленост и кокетиране с вкусовете на низшите съсловия, лишен от чест и имущество, се опита да спори, четеше по кръчмите, сега вече открито, разрушителни балади, два пъти беше пребит от патриотични личности и едва тогава се съгласи с убеждаванията на своя голям приятел и ценител дон Румата и замина за метрополията. Румата го запомни завинаги: синкавоблед от пиянство, стои, вкопчил тънките си ръце в дебелите корабни въжета, на палубата на заминаващия кораб и със звънлив, младежки глас декламира високо своя прощален сонет: „Като лист увехнал пада ми в душата“. Що се отнася до Гур Съчинителя, след един разговор в кабинета на дон Реба той беше разбрал, че арканарският принц не е могъл да обикне една жена от вражески род, сам беше хвърлял на Кралския площад книгите си в огъня и сега, прегърбен, с мъртвешко лице, когато кралят се появеше, стоеше сред тълпата от придворни и при едва доловимия жест на дон Реба излизаше напред и четеше ултрапатриотични стихове, които навяваха тъга и прозявка. Артистите сега играеха все една и съща пиеса — „Гибелта на варварите или маршал Тоц, крал Пиц Първи Арканарски“. А певците предпочитаха главно вокалните концерти с оркестър. Останалите живи художници рисуваха фирми. Впрочем двама или трима бяха успели да останат в двореца и рисуваха портрети на краля заедно с дон Реба, който почтително го държи под ръка (разнообразието не се насърчаваше: кралят се рисуваше като двадесетгодишен красавец с ризница, а дон Реба като зрял мъж с внушително лице).