Проклятието на черната луна

Дори толкова умъртвени, колкото бяха сетивата ми на шийте зрящ от мрачното ястие, пак усетих, че се случва. Не, стените не бяха паднали още. Те падаха сега.

Светът се променяше, преобръщаше се.

Усетих смазващото чувство за пространствено изкривяване, сякаш някой ме разтягаше, усукваше, компресираше. Бях гигантска и тънка като хартия. Бях малка и кръгла като боровинка. Бях обърната наопаки, костите ми бяха открити. Бях торба от кожа отново.

После светът сякаш внезапно беше твърде голям и ужасяващо изкривен. Сградите се извисиха нащърбени под невъзможни ъгли, после се свиха надолу до размера на топлийка и накрая отново изригнаха. Гледах как законите на физиката се пренаписваха, докато измерения, които не можеше да съществуват заедно, се разбиваха едно в друго и се състезаваха за надмощие, спореха за място, което да заемат. Гледах как тъканта на съществуването беше раздрана и съшита отново, подредена на диаметрално противоположни принципи.

Вселената пищеше в протест, когато бариерите се срутиха и световете се сблъскаха. После нощта се изпълни с друг вид писъци и аз се свих назад и се стопих в сенките, уплашена от тях, но още по-уплашена да включа светлините си, защото получих отговор на втория ми въпрос: Не, Ънсийли не бяха освободени от техния затвор. Те пристигаха сега, галопиращи по мрачен вятър, духащ от хоризонта, който беше изграден от материята на кошмарите. Водени от Смърт, Мор, Глад и Война?

Те дойдоха.

Гледах как идват.

Тези, които нямаха имена, извращенията; тези, които бяха дефектни, но все пак живи; тези, които гладуваха и никога не можеха да бъдат заситени; тези, които мразят вечно, чиито нужди са нетърпими, техните изкривени крайници и психопатски сънища; тези, които познаваха само една радост – ловът и убийството, нектарът от прах и пепел.