Проклятието на черната луна

Вкусих смъртта, докато седях там в мрака и се чудех дали има Мрачни местенца – наистина малки участъци, в които живеят само една или две Сенки. Очаквах някоя да изпълзи всеки момент от някой процеп и да ме хване. Самата мисъл беше по-лоша от това да се хвърля насред преминаващите Ънсийли. Отворих няколко пликчета и ги изядох, докато седях със свити колене в мрака зад стоманената кофа. Може би, както веднъж се бях пошегувала с Баронс, Сенките не обичаха тъмно месо и щяха да ме оставят на мира.

След като отрядите преминаха, изпълзях и включих лампите отново.

Да, хората бяха подкарвани. Събрани и поведени.

Агнета на заколение. Моите хора.

А аз не можех да направя нищо по въпроса. Яденето на Ънсийли може да ме беше трансформирало от джобно ножче в Узи и да ме беше превърнало в ходещо оръжие, но все още бях едно оръжие и остро го осъзнавах. Бях защита, а не нападение. Тази нощ в града нямаше да има нападение. Дори Дивата Мак – най-наперената от наперените, не се чувстваше достатъчно силна. Тя беше заплашена, подивяла. Искаше да намери пещера, за да се скрие в нея, докато събереше повече шансове на своя страна. Бях принудена да се съглася. Оцеляването беше наша първостепенна цел.

Първият път, когато ядох Ънсийли, нищо не ме беше обърквало. Но в онази нощ трябваше да се тревожа само за един гниещ вампир, освен това имах на моя страна Баронс. Тази нощ бях в капана на разбунтуван град със стотици хиляди души, беше Хелоуин, Ънсийли бяха многобройни и ужасно добре организирани. В’лане беше недостижим, а Баронс беше в друга страна.

Накрая се озовах в полуосветена уличка, без да чувам войнствени стъпки и звуците на бунта наоколо. Приклекнах в един вход, осветен от единична, гола крушка, за да се погрижа за нещо, за което спешно трябваше да се погрижа. Свалих раницата внимателно, пуснах я, разкопчах якето, нежно свалих кобура на Копието и го поставих на земята.

През цялото време, докато тичах и се криех, тежестта му прогаряше ужас в тялото ми. Ами ако паднех? Ако върхът продупчеше кожата ми? Здравей, Малуш! Сбогом, разсъдък! Може би сега бях по-корава, отколкото бях преди, но бях убедена, че не съм способна да се справя със смъртоносно разлагане.

Съблякох пуловера и тениската си, после сложих отново пуловера, якето и МакОреола и закопчах кобура на Копието отгоре, без да докосвам нищо друго, освен кожените каиши.

Завързах тениската, която бях свалила, около долната част на кобура, поставяйки допълнителен защитен пласт между върха и мен.

Иронично – нещото, което обичах най-много и което ме караше да се чувствам силна при нормални обстоятелства, става моя най-голям пасив и това, от което се страхувам най-много, когато прибегна до мрачната сила. Мога да имам едното или другото, но никога и двете.