Проклятието на черната луна
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1302-9
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Проклятието на черната луна». Краткое содержание книги:
– О, не, Дани! – вдишах ужасена. – Забрави какво казах току-що! Не идвай в града и не позволявай на никой друг! Не сега! По никаква причина! Не преди да съмне!
– Защо?
– Защото те са го планирали. Гледах Ънсийли да вършат градска работа и не го разбирах досега. Не са били просто улични метачи или събирачи на боклук – как би могъл по-добре да изучиш враговете си, отколкото като събираш отпадъците от живота им, от техните остатъци. ФБР винаги филтрираше ежедневния живот на заподозрените, подслушваше къщите им и ровеше в боклука им. – Били са и работници в комуналните услуги – колко дълго ЛГ дирижираше тази ужасна симфония? Достатъчно, за да помисли за всичко, а времето му като човек го беше научило добре какви са слабостите ни. – Те имат контрол върху мрежата, Дани. Ще превърнат целия... – дръпнах телефона от ухото си и го погледнах.
Пълна батерия.
Никакъв обхват. Телефонните кули току-що бяха изключили. Нямах представа колко е чула Дани.
– ...град в Мрачна зона – прошепнах.
Крушката над мен примигна отново. Погледнах я. Тя изпращя, пукна и угасна.
Осемнадесет
Светът се разпадаше около мен.
Бях отрязана от В’лане, Баронс изглеждаше като върховен предател, манастирът беше пълен със сенки, КДБ беше Мрачна зона, градът беше паднал в ръцете на метежници и Ънсийли и беше на път да изпадне в пълен мрак.
След това нищо живо по улиците нямаше да е в безопасност. Нищо. Нито дори тревата и дърветата. Е, аз можеше и да съм, осветена от моя МакОреол, въоръжена с Копието (което можеше да ме убие – ужасно на този етап), но какво би станало, ако група метежници или Ънсийли ме нападнат групово? Тогава бих била беззащитна? Какво можех да се надявам да постигна, като се мотаех из града? Можех ли да спася някои хора? Какво щях да направя с тях, ако успеех? Как щях да ги опазя, когато лампите угаснеха? Щяха ли като удавниците да ме сграбчат и да се бият с мен до смърт, за да откраднат светлините ми? Ако умра, кой би проследил Книгата? Не съм страхливка. Но не съм и глупачка. Знам кога да се бия и знам кога да оцелея, за да мога да се бия на другия ден.
Всяка клетка в тялото ми искаше да се вдигна от земята и да ида далеч от улиците и алеите, които скоро щяха да потънат в мрак и да бъдат наводнени със Сенки. Мечтаех да бъда по-близо до зората, която грееше на невъзможно далечния хоризонт.
Дванайсет часа. И малко отгоре. Профучавах по улиците, в търсене на моя Аламо[14], като отказвах да мисля за изхода от тази битка. Аз щях да се справя по-добре.
Накрая се спрях на стара църква с висок шпил, открита камбанария и каменни арки, където можех да застана и да наблюдавам фланговете си. Високите двойни предни врати бяха заключени. Това ми хареса. Нямаше прозорци към улицата. Това също ми хареса. Ето я моята крепост, най-доброто, което можех да направя, поне засега.
Обиколих отзад, изритах вратата на трапезарията и се плъзнах вътре. След като барикадирах входа с тежък шкаф, задигнах ябълка и два портокала от кошница за плодове на масата и забързах през слабо осветените обществени части на църквата.
Отне ми малко време, докато намеря входа към камбанарията в задната част на огромен олтар, под балкона за хора, сред огромните тръби на органа. Тясната врата беше почти напълно скрита зад шкаф за книги, който беше избутан пред нея. Подозирам, че това беше направено, за да спре любопитни деца да се катерят нагоре. Избутах шкафа настрани (лесна работа, след като се бях напомпала с Ънсийли) и отворих вратата. Зад нея беше тъмно. Стегнах се, пристъпих напред и осветих кулата. Не се свиха Сенки, нямаше мастилен мрак, който да се плъзга. Издишах облекчено.
Тясна разнебитена дървена стълба обикаляше четиридесет и пет метровата каменна стена до камбанарията. Тя всъщност беше закована тук-там в хоросана, нямаше нито скоби, нито окачване и изглеждаше сигурна като картонена кула. Чудех се кога за последно някой се беше качвал по нея. Дали камбаните трябваше да се обслужват? Или най-вероятно за последно някой е изкачвал тези стъпъла преди петдесет години.
Нямаше значение. Не исках да остана на земята.
Стъпълата поддадоха на две места. И двата пъти завишените ми сила и рефлекси ме спасиха. Без Ънсийли във вените ми, щях да се плъзна през степенките, да падна от петнайсет метра и да счупя нещо сериозно. И двата пъти бях мъчително наясно със студената тежест на Копието до тялото ми. Мразех да го нося, когато бях в такова състояние. Бях като пълен с вода балон, на чиято страна имаше залепена карфица, който се търкаляше по пода и изкушаваше съдбата.