Да яхнеш Змията
- Автор: Кеннел Стивен Джозеф
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Да яхнеш Змията». Краткое содержание книги:
— Не мърдай, гадняр! — извика единият.
— Легни по лице, шибано копеле! — изкрещя другият.
По време на кариерата си Уили многократно бе рискувал живота си, но винаги светкавично и внимателно преценяваше шансовете си за оцеляване. Умната маймуна не бързаше да отиде при сенчестите си прадеди, затова вдигна ръце и изчака, докато ченгетата го заобиколиха и му сложиха белезници.
Всичко стана толкова мълниеносно, че свари Уилър и Таниша неподготвени. Цялото приключение с пътуването до Хонконг беше търсене на доказателства и сега, след множеството убийства, Уили Уо Лап най-сетне беше арестуван. Трудно им бе да го проумеят. Те стояха пред подвижния команден център и се гледаха, без да могат да изкажат с думи чувствата си.
Час по-късно Уили Уо Лап Лин седеше в Паркър Сентър. Знаеше, че това е сградата на главното управление на полицията в Лос Анджелис. Намираше се в килия без прозорци. Никой не бе разговарял с него, откакто преди четирийсет минути го вкараха там окован в белезници. Уили познаваше добре американското законодателство. Имаше право на едно телефонно обаждане и на адвокат. Още не бяха предявени обвинения и не му бяха прочели правата. Той щеше да поиска да се обади по телефона, колкото е възможно по-скоро. Но Уили не се нуждаеше от адвокат. Знаеше, че двама от полицаите от специалното тактическо поделение са убити в глупавата престрелка в централата на триадата. Предполагаше, че може би ще го обвинят в съучастие в непредумишлено убийство. Най-лошото обаче беше, че се бе провалил в изпълнението на мисията си в Съединените щати. Не бе намерил ценния документ и сега представляваше ужасна заплаха за Пекин. Можеше да очаква отмъщението на Чен Бода.
Имаше само един човек, който можеше да го спаси.
36.
Размишления
Светлините от магистралата се отразяваха в предното стъкло. Уилър караше със сто километра в час. Челюстите му бяха стиснати, а мислите — объркани. До него седеше Таниша, която изпитваше подобни, но малко по-различни чувства. Очите й бяха приковани в пътя пред тях.
Неизвестно как двамата се бяха пренесли в друга зона. Сега съзнаваха физическото си присъствие по много по-различен начин отпреди. Уилър си спомни мига в хотел „Пен“, когато лежеше до Таниша и я гледаше в очите, питайки се дали някога ще бъде смел като нея и ще заслужи уважението й. И двамата знаеха, че е по-добре да нямат физическа връзка, и полагаха усилия да мислят само за работата. Но сега мислите им се въртяха около вероятността да се сближат.
— Трябва да минеш в дясната лента, защото след малко е разклонът за Манчестър авеню — каза тя.
Той изпълни указанията й и в колата отново настъпи тишина. Макар и с неудобство, Уилър си припомняше фантазиите на белия мъж от разказите на колегите си в университета в моменти, когато съзнанието им беше замъглено от алкохола. Дъг Пули казваше, че чернокожите жени са много по-страстни от белите. „Без майтап — настояваше Дъг. — Сложиш ли ръката си там долу на онова място, веднага ще го усетиш. Чернокожите излъчват топлина.“ Те се изсмяха и го освиркаха, но се запитаха дали е вярно. За тях сексът между представители на различни раси беше груб секс, без ангажименти, нежност и любов. Пули го наричаше „върховното дивашко чукане“. Уилър знаеше, че това са расистки глупости, но никой не го оспорваше на глас. Такива разсъждения бяха вредни, защото укрепваха расовите бариери, създавайки митични различия. Веднъж Таниша бе казала: „Първото, което белите виждат, е цветът на кожата. Американците от африкански произход преди всичко са черни, после са хора“. Тази разлика подхранваше въображението и пораждаше сексуални фантазии. Тя бе добавила: „Цветът на кожата е най-важното нещо, което ги определя и белите се чувстват или по-висши, или виновни. Малцина вярват в понятието за расово равенство“.
Уилър си спомни как преди петнайсет години бе гледал „Магьосникът от Оз“ с чернокожи актьори. Представлението беше хубаво, но не и зрелищно. Отиде с неколцина колеги от университета. Седеше до един свой приятел, чернокож, студент по актьорско майсторство, който се казваше Кларънс Симънс. Завесата се спусна и публиката скочи на крака, за да аплодира изпълнителите. Уилър погледна Кларънс, който не стана, и го попита:
— Защо седиш?
— Представлението беше хубаво, но не и нещо особено. Тези овации са глупости. Вината на белия човек — отговори му той.
Уилър мислеше, че е имунизиран срещу расовото лицемерие, но сега се запита дали може да се довери на чувствата си. Дали онова, което изпитваше към Таниша, беше истинско, или само вината на белия човек?