Трубадур
- Автор: Стефанов Стефан Д.
- Серия: Колекция "Дракус" #10
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-8633-75-8
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Трубадур». Краткое содержание книги:
Добрите намерения водят в Ада — и точно по този път е тръгнал Трубадур — мъж без минало и без бъдеще. Една погрешна дума — незачитане на местното табу в затънтен български край, го захвърля в смъртоносно приключение. Ако си изпратил любимата си в Отвъдното, сам трябва да я върнеш. И да, не го ли сториш, ще загинеш до седем дни.
Предстои му да премине границите на познатото, да се научи да вярва на очите си, а не на здравия разум, и да си припомни как се оцелява. Защото злото дебне отвсякъде — както по претъпканите градски улици, така и в забравените от бога диви гори.
Отчаяните действия да запази доброто у себе си го тласкат към нови и нови деяния, които постигат точно обратното, защото кръвта вода не става. И докато съдбата вади скелети от гардероба, за да тормози гузната му съвест, на пътя му се изпречват нови врагове, които нехаят за сложната му ситуация. Така, на ръба на лудостта, той узнава нещо, звучащо тъй лесно и просто — за да стигне до Ада, все пак трябва да умре.
Тя май се стресна, защото езикът ѝ бутна сиренцето, вместо да го придърпа и то падна надолу. Закачи се на гърдата ѝ и остана там.
— Освен това умея да свиря — допълних с пълна уста. — Оттам и прякорът ми.
— Макар и опитът ми с убиването на хора да е скромен — започна Гримелор, — не мисля, че това е нещо, с което си струва да се хвалиш.
— Аз не се хваля, а споделям факт.
— Що за хора сте били вие?! — възкликна русокосата певица, която седеше по-настрани от нас. Тя бе изяла само една маслина и въртеше костилката между плътните си устни. Правеше впечатление, че не се радва на компанията ни, но я търпи поради липсата на по-добра. Нито аз, нито менестрелът я задоволихме с отговор, което май я изнерви допълнително. Тя ни огледа намръщено, след това изплю костилката в краката ми, стана и излезе от стаята.
— Кифла — подхвърли Надя подире ѝ. Сабрина я стрелна с поглед, но не каза нищо.
— Какво? — попита Гримелор.
— Няма значение, аз я разбрах — рекох му и натиках в устата си тънък резен сушено месо, навит на руло. На майстора на меча, както се бе представил, му бяха чужди нашите съвременни изрази. Интересно, дали бяха имали аналог на нарицателното „кифла“ през Средновековието? Той изсумтя, избърса дългопръстите си ръце в кърпа и излезе по дирите на певицата.
— Не бива повече да се делим! — чух гласа му, щом вече бе отвън.
Не ми харесваше този тип. Бях разбрал, че за разлика от мен, е бил странстващ музикант, живял през четиринадесети век. Бях планирал как ще утеша Лемет с музикалните си умения, стига да намерех подходящ инструмент, а ето, че отнякъде се бе пръкнал истински старовремски изпълнител, който да ме засенчи. Въпреки, че ми бе предложил подкрепата си, не исках да му се доверя, поне не и докато не узная каква е истинската му мотивация. Надя, от друга страна, ми се струваше доста по-безвредна, но и също толкова безполезна. Непрекъснатият ѝ интерес към мен и новият ѝ навик да ми се навира колкото се може по-близо бяха започнали да ме дразнят. Говорейки за това, тя успешно приключваше с поредното парче баница, позволявайки на нови трохи сирене да се спуснат по брадичката ѝ и да попаднат върху блузата, само на два пръста разстояние от предишното.
— Боже мили, откога не бях яла баница! — възкликна тя, сякаш прочела мислите ми.
— Изтупай се, или всеки, когото срещнеш, ще разбере, че си яла баница със сирене — казах ѝ аз.
Тя огледа гърдите си и като че ли не видя нищо.
— Отпред, по блузата — рекох аз и понечих да ѝ покажа. В същия момент тя се изпъчи напред, питайки:
— Къде бе…
Е, поне, освен зърната ѝ, успях да забърша и белите трошици. Тя се изчерви, после мигновено се усмихна, а аз направих сконфузена физиономия.
— Без да искам… — тръгнах да обяснявам, но Надя сложи пръст на устните ми и се притисна в мен. Тъй като се бях облегнал на кушетката, нямаше накъде да отстъпя и този път опитът ѝ да ми се натрапи завърши успешно.
— И аз, без да искам! — усмихна ми се тя, само на сантиметри от лицето ми. Е, какво пък толкова, тя си е виновна — най-много да я убият не след дълго. Тъкмо се канех да се поддам и да погаля гърба ѝ, когато през вратата влетя Гримелор с думите:
— Трябва да видите това!
Той ни изгледа и поклати глава с възмущение, но после ни махна да го последваме. Аз избутах Надя, която сякаш наистина се засрами от тежкия поглед на музиканта, и тръгнах след него, тъй като, докато се изправя, той отново се бе озовал навън. Поведе ни с бърза крачка по коридора, после по стълбите спря в атриума с фонтана.
Кралицата бе там, седнала на ръба, и си играеше с пръските вода. Носеше къса бяла рокля, която се бе набрала около кръста ѝ. В нозете ѝ седеше Кестейо и тя бе обвила врата му с бедра. Огромният индианец носеше бяла роба, която покриваше повечето от тялото му. Погледът му се бе заковал някъде в стената. Очите му бяха станали млечнобели. Лемет го побутваше с крака, пръскаше лицето му и се кикотеше, а той не помръдваше. Тя ни забеляза и се усмихна. Не на мен, но поне на останалите.
— Привет, мои скъпи гости! — извика тя със звънкия си глас. — Виждате ли вашия приятел? Умира си за мен, не мога да го откъсна от себе си.
— Хей, Кестейо! — подвикна Надя. Той не отреагира.
— Какво му е? — попитах аз.
Тя се намуси за момент и потупа с показалец устните си, ала впоследствие реши, че може да сподели с мен.
— Опита се да ме задоволи и не успя — изрече спокойно Лемет. — Аз не съм като всяка друга жена, тъмна сянко. Сега вашият приятел ще живее с последствията от провала си.
Естествено, с моя късмет, нямаше да е някоя лесна, я. Не ми хареса как изглеждаше индианецът. Ако преди се е чувствал празен, то сега приличаше на куха черупка. По никакъв начин той не показваше, че ни вижда и чува. Каквото и да му бе причинила Кралицата в покоите си, бе нещо гадно.