Клия [bg]

— О, Дарли, кога тръгваш, скъпи? — попита тя и взе ръцете ми.

— След две седмици. Дотогава предлагам да не се виждаме. Безсмислено е само да се дразним с безкрайните си препирни.

— Както искаш.

— Ще ти пиша.

— Да, разбира се.

Това беше доста странна апатична раздяла след бурната ни връзка. Сякаш чувствата ни се намираха под влиянието на призрачна анестезия. Дълбоко в мен имаше някаква болка, но не и тъга. Стиснахме си ръцете сковано, което пак ни показа колко изтощен е духът ни. Тя седна на един стол и запали цигара, докато ме наблюдаваше как прибирам вещите си и ги пъхам в стария очукан куфар, който бях взел назаем от Телфорд предишното лято и бях забравил да му го върна. Четката ми за зъби се беше проскубала. Хвърлих я. Пижамата ми се оказа скъсана на рамото, но долната й част, която никога не използвах, беше съвсем здрава и нова. Събрах тези вещи с вид на геолог, който сортира образци от древни времена. Няколко книги и мои записки. Имаше нещо нереално във всичко това, ала нито за миг не изпитах съжаление.

— Тази война ни състари, изхаби ни — обади се тя внезапно, сякаш говореше на себе си. — Навремето човек би си помислил да се махне, както казвахме, за да избяга от себе си. Но да избягаш от това…

Сега, когато пиша тези редове, в досадната им баналност откривам потвърждение на желанието й наистина да ми каже „сбогом“. Предопределеността на човешките копнежи. Пред мен бъдещето лежеше отворено, с нищо необвързано, ала не можех да си представя и частица от него, без в нея да присъства и Клия. Тази раздяла беше… да, тя повече приличаше на смяната на превръзки, за да заздравее раната по-бързо. Като човек без въображение аз не бях в състояние да си представя, че бъдещето може да ме изненада с най-неочаквани изисквания, такива, за които не съм и подозирал. Но философски го бях оставил да се самоопредели върху пустотата на настоящето. За Клия обаче бъдещето се беше затворило, стоеше спуснато пред взора й като празна стена. Клетата тя се разкъсваше от страхове.

— Е, това е всичко — казах най-сетне и вдигнах куфара. — Ако имаш нужда от нещо, знаеш къде да ме намериш. Трябва само да ми позвъниш.

— Да, знам.

— Няма да отсъствам дълго. Засега довиждане.

Когато затворих вратата на малкия апартамент, чух я как извика отвътре името ми, само веднъж — ала нали това пак е от онези капани, онези дребни прояви на съжаление и нежност, които само подлъгват човека. Би било глупаво да му обърна внимание, да се върна и тръгна по стария път и да започна нов цикъл от безсмислени разпри. Продължих надолу по стълбите, решен да дам възможност на бъдещето да се излекува само.