Всичко от начало [bg]

— Алис, моля те, моля те, недей…

„Алис“ продължаваше да вибрира. „Алис“ се спускаше. Търсеше най-близкия гравитационен кладенец и щеше да се спусне в него.

Удавена в порои информация, които прииждаха по слушалките й, Табита задаваше въпроси с пръсти и получаваше отговори с очи. В този момент тя беше едно цяло с кораба си. Компютрите, релетата, цялата сложна система от бутони, клавиши и копчета пред нея, всичко това представляваше продължение на централната й нервна система. Повярвайте ми: ако можеше да лети само със силата на нейната воля, „Алис Лидъл“ за нула време щеше да вземе разстоянието до Титан.

„Алис Лидъл“ се спускаше.

За миг Табита вдигна поглед към илюминатора и уплашено извика.

Към нея се носеше нещо огромно и зелено.

„Грозната истина“.

Не. Нещо далеч по-голямо, нещо далеч по-опасно. Нещо, от което нямаше спасение, със или без херувима.

— Не мога да овладея управлението! — извика по комуникатора тя. — Ще се блъснем!

Космосът изчезна.

Кабината се изпълни с отвратителна зелена светлина.

„Алис Лидъл“ падаше от небето.

Атмосферата под тях забълва хоризонтални езици мъгляв огън, широк стотици километри.

Корабът запропада през пламъците.

После мазни серни облаци погълнаха слънчевите лъчи.

„Алис“ прониза облаците, които засъскаха около опустошения корпус като кипяща вода. Потънаха в прах, вихрещ се прах, който отново ослепи скенерите и задъвка антените.

В червеникавия сумрак отдолу проблясваха мътни светкавици. На тяхната светлина Табита зърна огромна гневна планина, изригваща кълба лют дим. В подножията й се простираше напукана равнина от обгорена жълта скала, напомняща лекьосана и смачкана хартия.

„Алис“ прелетя над планината.

От отсрещната й страна гъсто, издуто море безсмислено се плискаше в скалите. От повърхността му се издигаха валма отровна пара.

В кораба ставаше ужасно горещо. Разяреното небе ги смазваше. Илюминаторите пращяха, плочите на корпуса стенеха. Близнаците се бяха прегърнали. Двамата впиваха разширените си от ужас очи един в друг, сякаш искаха да се видят за последен път, преди да настъпи смъртта и мракът завинаги да ги погълне.

„Алис“ профуча над морето.

Отвъд него имаше суша, суша, каквато никой от тях не беше виждал. Растителен ад. В него кипяха гори, бушуваха джунгли.

Мамеха ги остри сини върхари.

Обгърната в огнено покривало, „Алис Лидъл“ се заби в гората.

Носът му поваляше дървета, разкъсваше гърчещи се горички от сияещи спагети. Зад него струеше гъст дим и се сгъстяваше в плътния въздух.