Родена магьосница

Мирима помисли, че някой ще възрази. Наоколо стояха свободни рицари и лордове от няколко кралства. Но никой не отрони и дума срещу Габорн.

От дни го беше казвал: че всички хора на света са негови подопечни. Може би вече бяха започнали да го вярват.

Мирима, Боренсон и свитата на Йоме яхнаха конете. Чакаха само Йоме.

Тя и кралят се отделиха и застанаха под един дъб край потока, за да си поговорят. Мирима видя сълзите по лицето на кралицата. Бяха достатъчно далече, за да не може никой да чуе какво си казват, но човек можеше да си представи.

Йоме оставяше Габорн, а той отиваше в Долния свят, за да се срази с Единствената истинска господарка. Йоме се боеше за него; притискаше се до гърдите му. Най-сетне го пусна и се качи на коня си, без да каже и дума.

Подсилените коне подкараха фургона със съкровището толкова бързо, че колелетата му запяха по широките друмища. Препускаха на югоизток през степите, следвайки река Донестгрий, буйно течаща към океана и Дворовете на прилива.

Селата в околните равнини бяха малко. Мирима попита Боренсон защо е така. Той обясни, че постоянните ветрове не позволяват да израстат много дървета, а под тънката почва има вулканичен камък. След като нямаше достатъчно дърва за огрев, малцина желаеха да се заселят тук, въпреки че областта беше достатъчно пригодна за гледане на добитък.

Но някога тук бяха обитавали повече хора. По не един самотен хълм тя видя останките от стари замъци. Боренсон й посочи мястото на Битката на Петимата магьосници и веднъж спря, за да й покаже костите на някакъв великан, прибрани в една скала край пътя. Тя видя и кулата, от която Леандра хвърлила майка си, като чула, че Андреас вече го няма.

Недалече от стария олтар при Римънди подплашиха ято млади диви грааци от труповете на няколко диви говеда.

Късно следобед стигнаха кръстопът на двеста мили югоизточно от Карис. Над тихата река се бяха надвесили сребристи брези и листата им се отразяваха в чистата вода.

На юг се точеше пътят, по който щяха да тръгнат Мирима и Боренсон; Йоме тръгваше на североизток. Спряха и оставиха подсилените коне да си починат.

— Не можем да останем тук дълго — предупреди Боренсон Мирима. — Слънцето скоро ще залезе. Добре ще е да подминем Западните земи преди да се е стъмнило.

— Западните земи ли? — попита Мирима. Не можа да скрие нотката на страх в гласа си. Беше слушала детските приказки за духовете, които ги обитават. — Ама те близо ли са?

— О, ще ги видиш съвсем отблизо — увери я с широка усмивка Боренсон. — Ако се изплюеш ей натам, ще ги улучиш. — Кимна на юг.

— Но аз мислех, че ще са по-нататък… на запад — каза Мирима.

— Те просто са на запад от Стара Фереция.

— Но нали там имало блата и тресавища.

— Започват ей зад онова възвишение — увери я Боренсон и посочи един хълм, на който все още стърчаха като кучешки зъб останките от древен замък. — Това там е Кулата на Уоглън.

Мирима потръпна. Знаеше приказките. Преди много време земята тук била почерняла от тот и веднъж реката се напълнила с кръв. Цели три месеца армиите на Фалион се сражавали, за да смъкнат обсадата им и да си върнат кулата, а накрая открили, че невястата на Фалион е загинала вътре.