![Господарят Демон [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/2/6/9/5/gospodaryat-demon-bg-download.jpg)
Господарят Демон [bg]
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Линдскольд Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарят Демон [bg]». Краткое содержание книги:
Почитателите на Зелазни, за които „Господарят на светлината“ е романът номер едно на гениалния писател, може би ще поставят този на второ място.
Ако някоя заблудена душа за пръв път чува името на Роджър Зелазни, нека започне пътя към дома с това великолепно произведение.
— Аха.
— И?
— Хубава новина. Подхождат си.
— Не ти ли е мъчно?
— Малко съм обиден, ама нищо. Не е лесно да преглътнеш факта, че една млада и красива демоница харесва друг. И все пак смятам, че изборът й е добър. Права е за мен.
— Какво за теб?
— Че съм заприличал на човек.
Сливка ме погледна. Пред нея стоеше същество, високо два и половина метра, с тъмносиня кожа, остри нокти и дълги зъби. Тя избухна в смях.
— Ти? — После се замисли. — Може и да е права. Външният вид не прави човека. Трябваше да се досетя. Моите клиенти ми се доверяват повече, когато си сложа високата шапка и се облека в старинни одежди. Какво от това, че мога да определя фен шуй на жилището или имота им не по-зле и когато съм с тениска и шорти.
— Ще се почувстваш ли по-уверена, ако изглеждам така? — мигновено се преобразих в човешкия облик, който използвах най-често.
— Е, сега вече е по-лесно да те възприема като „човек“.
Поседяхме още малко, загледани в чайките и пясъчните вихрушки.
— Сливке, може ли да те попитам нещо?
— Запазвам си правото да не отговарям.
— Ще се съгласиш ли да те наема като специалист по фен шуй за моята бутилка?
— Не е необходимо да ме наемаш! — отвърна възмутено тя. — За мен това ще бъде чест.
— Въпреки това ще те наема. Сега, когато си върнах всички бутилки, отново съм богат. Позволи ми това удоволствие.
— Щом настояваш.
— Кажи ми, ти смяташ ли ме поне малко за човек? Чудя се дали не съм изгубил способността си да чувствам, след като магията е разчупена.
Тя ме погледна внимателно.
— Как се почувства, когато уби Вис?
— Ужасно — признах искрено. — Но трябваше да го направя.
— Вис те помоли да я убиеш, нали? Чух я.
— Да.
— Затова ли го направи?
— Да.
— Защото някога си я обичал?
— Да.
— А мразеше ли я накрая?
— Не.
— Дори след всичко, което ти стори?
— Дори след всичко. Мразех онова, което ми направи. Мразех смъртта на Оливър О’Кифи и опустошаването на моята бутилка. Но не и Вис.
Сливка се извърна с лице към мен.
— Значи си като човек в любовта, но не и в омразата. Аз щях да я мразя, ако бе постъпила така е мен.
— Все пак си съгласна, че съм поне малко човек?
— Да.
— Достатъчно, за да се омъжиш за мен?
Кафявите й очи се разшириха в израз на изненада и объркване.
— Не го казваш сериозно! Чувала съм какво мислят демоните за хората. Аз не съм като вас.
— Нито пък аз, от известно време.
Тя не отговори и аз продължих:
— Разбираш ли, през последните хиляда години аз изпитвах чувства, на каквито не е способен нито един демон. Най-близките ми приятели бяха хора — Оли, дядо ти. Познах какво е самота. След всичко това едва ли мога да заживея с демоница. Дори да я обикна, тя никога няма да изпитва същото към мен.
— Ох. — Произнесе едва чуто Сливка, но нищо повече.
— Ето защо искам да се омъжиш за мен. Ти си чужда на вашия свят — магьосническите ти способности те правят такава — също както съм аз за моя.
— Но аз ще остарея и ще умра.
— Предложих на Ли Пао Прасковата на Безсмъртието.
— Така ли?
— Той отказа. Заяви, че предпочитал да остарее и да умре като обикновен човек.
— Напълно в неговия стил — кимна тя, загледана към мястото, където хвърчилото плющеше срещу поривите на вятъра. — Такъв си е той. Погледни го, играе си с едно хвърчило, когато може да полети сам.
— Не е необходимо да вземаш решение вместо него. Надявам се някога да го разубедя. Преживя доста странни случки през последните няколко седмици. Вероятно и той вече не е същият.
— Прав си.
Известно време мълчахме, заслушани в крясъците на птиците и лая на кучетата.
— Кай Рен, обичаш ли ме? — попита ме тя.
Вместо отговор аз докоснах лицето й и го извъртях така, че да надникна в кафявите й очи. Обичах я, но вече знаех, че това означава да си уязвим пред някого. Можех ли да си позволя подобен риск с една магьосница от човешкия род? Докато я гледах, спомних си всички моменти, в които бе проявила храброст, упорство, търпение и чувство за хумор.
— Мисля, че те обичам. А ти мен?
— Възможно е — отвърна тя с усмивка, — но не съм мислила по този въпрос. Трябва първо да привикна.
— Разбирам — отвърнах и се намръщих. — Виждам, че нямаш намерение да се хвърлиш в прегръдките ми и да ми благодариш за предложението.
— Съжалявам. Защо не си определим среща? Нека първо се опознаем. Безсмъртието е голям дар. Не бива да го предлагаш толкова лекомислено.
— Не съм лекомислен!
— Добре, тогава — тя ме потупа успокояващо по крака, — опитай се да видиш всичко от моята гледна точка. Ти ми предложи две невероятни неща — безсмъртие и… брачен живот. Две невероятни, изумителни предложения. Нека да помисля.