Робинята

Никога не ми бе идвало на ум, че дишам и се смея погрешно и един ден ще ми се

наложи да взимам уроци, за да науча правилната техника. Също така не си бях представял,

че подобни основни функции изискват усъвършенстване. Но бях достатъчно широко скроен,

за да се усъмня в собствените си западняшки навици за вдишване-издишване и смях. Нямах

причина да съм циничен, поне засега, и реших да продължа. Останах с погрешното

впечатление, че бръснатата хубавица, която ме прегледа, искаше да я чукам. Щях да посветя

следобеда на потенциалната ни космическа връзка. Освен това Дейзи ми каза, че имам

отворено сърце, което накара тъжната маймуна в мен да се почувства поласкана и разбрана.

Погъделичка самочувствието ми, а подобно действие винаги ме подтиква да се включа в

нещо откачено. И най-дребният комплимент унищожава здравия ми разум и ме изпраща на

кръстоносен поход. Дейзи трябваше да ми каже само, че имам красиви очи, и щях да й

напиша чека веднага.

Тя ме поведе към студиото. Там свиреше успокояваща музика и всички членове се

прегръщаха, когато минаваха един покрай друг. Почувствах се като пълен идиот.

И внезапно я видях.

Трудно е да се каже какво точно ни привлича към определени хора, какво ни кара да

мислим, че нещо е любов, а друго не е. Може пък да има метафизично обяснение.

Единственото свято в живота ми досега бе чувството за извънземната ми връзка с Лили,

историята, която си разказвах за това как душите ни се сливат. За първи и единствен път

пропастта между мен и останалата част от света бе запълнена с най-великолепното

спокойствие. И безгрижно захвърлих всичко това заради някакво неясно бъдеще. Вероятно

обаче бе по-скоро от страх, че вълшебната приказка не бе реална, че никога не съм бил

свързан с Лили, а душата ми ще си остане бездомна завинаги, че любовта въобще не

съществува, а има само страх и очакване за смърт, бърза и безсмислена. В поддържането на

мита имаше свобода и безопасност. Предполагам, че точно заради това видът на Лили след

всички изминали години предизвика подобна реакция у мен. Наведено надолу куче, късо

подстригана коса, стъклени очи, красива уста, рецитираща някакъв санскритски текст (дали

пък не беше корейски), предназначен да повлияе на диафрагмата. Лили беше учителката. Не

можех да се науча как да дишам и да се смея от нея. Преди се бяхме смели и дишали заедно

и макар да бе страхотно, тя определено не бе съвършена. Заех мястото си в задната част на

класа и потиснах сълзите си. Любовта на живота ми, жената, която всеки ден се надявах да

видя отново, стоеше пред мен, а аз исках само да си халосам главата в стената.

Знаех, че Лили не беше Далай Лама. Не бе възможно да е постигнала просветление за

толкова кратък период от време. А и как човек преминава доброволно от чукане в кенефа на

мизерен бар до медитация под свещеното дърво? И как това се превръща в печелившо