Робинята

Никога преди не съм се занимавал с йога, но бях сигурен, че нямаше нищо общо с това.

Бях прекалено замаян, за да се тревожа. Групата ни се състоеше от двайсетина души, пеещи

хвалебствия за мишниците си без никаква ирония.

Огледах помещението и забелязах Дейзи. Подскачаше с такава енергия и галеше

подмишниците си с такъв ентусиазъм, че почти ме накара да повярвам в ползата от

упражнението. По лицето й се стичаха сълзи. Възрастен кореец стоеше до вратата със

скръстени ръце и кимаше утвърдително към Лили. Одобрението му я накара да се усмихне

по начин, който ми взе акъла. Онази Лили от въображението ми не се нуждаеше от ничие

одобрение. Беше самостоятелна гениална професорка по изкуство или лекарка в „Маунт

Синай“, работеща през лятото за „Доктори без граници“.

Тя приключи урока с десет минути „Детска поза“, йога поза, където коленичихме и

положихме глави на пода, а Дейзи мина от ученик на ученик, подканвайки ни да подпишем

тримесечен договор за курсовете им. Шокирах се, когато видях как доста хора се съгласиха

да платят наглата цена. Петстотин долара за неограничен брой класове и гарантирана лична

връзка с учителя ти. Още повече се шокирах, когато собствената ми ръка надраска подписа

ми на пунктираната линия, но вярвах, че съдбата ме е довела тук по някаква причина. Бих

направил абсолютно всичко, за да съм отново в компанията на Лили.

След като се надигнахме, ни поднесоха чай и започнахме да се запознаваме. Поех си

дълбоко дъх и отидох при Лили. Тя обсипваше с прегръдки и похвали всеки, който се

доближеше до нея. Застанах на опашка и зачаках реда си. Когато се спогледахме, тя не ме

позна веднага.

— Лили, аз съм — заявих и разтворих ръце за прегръдка, показвайки тъмните кръгове

пот под мишниците си.

— О, Господи! — извика тя, като обви ръце около врата и ме зацелува по лицето и

главата. — О, Господи! Не мога да повярвам!

Сложи ръка на закръгленото ми шкембе и го потупа.

— Мина толкова време — каза. — Погледни ни. Остаряхме.

— Не и ти. В идеална форма си.

— Е, трябва да съм добра реклама за центъра — пошегува се тя.

Въпреки потта, нервите и отвращението ми от избора й на професия, не можах да се

сдържа и я помолих да вечеря с мен.

— Бих искала, но трябва да попитам наставника си — отвърна, като посочи корееца с

каменно лице, застанал до вратата.

— Нуждаеш се от разрешение?!

— Не, мога да отида навсякъде, където поискам. Това е само учтивост. Обикновено

имаме събрания вечер, а през повечето дни имам курсове, затова не ми остава много време

за други неща. Но е страхотно! Искам да ти разкажа всичко и да науча какво става с теб.

Тя ме целуна отново и отиде при наставника си.

Сведе глава, когато му заговори и ми се стори, че разговорът им продължи повече,

отколкото бе необходимо. Усетих очите му върху себе си. Оглеждаше ме внимателно, сякаш

искаше да премери силата ми и да прецени дали представлявах заплаха. Очевидно не му се