Внимавай в картинката
- Автор: Додд Кристина
- Серия: Зестрогонец #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Внимавай в картинката». Краткое содержание книги:
— Със сигурност е можела да убеди някого!
— По времето, когато е намерила картината, била в последните месеци на бременността.
— Жените не се самоизтъкват, когато очакват дете. — Той разбираше.
Беше сигурна, че ще разбере, все пак беше син на Юга.
— След раждането на майка ми Изабел се чувствала още по-нещастна. Свекърва й я карала да си стои вкъщи. Брадли не й давал повече да рисува. Те наели някаква ужасна бавачка, която почти не й позволявала да се доближи до бебето. — Внезапно разтревожена, Медоу избърса длани в джинсите си.
— На майка ми няма и да й хрумне да се меси в отглеждането на нашето бебе. Ще се радваме, ако благоволи да му заговори, преди да е навършило осемнайсет. — Той прегърна Медоу. — А аз ще ти позволявам да го държиш, когато аз не го правя.
Медоу се засмя и се отпусна. Облегна глава върху него и отново загледа картината. Беше красива. Беше чудо. За пръв път след обаждането на майка си тя повярва, че е възможно да бъде излекувана, че костният мозък на Брадли Бенджамин ще се окаже съвместим, че Шарън Зарвас отново ще е здрава и пълна с живот.
Връщайки се към историята, тя каза:
— Баба ми е знаела, че ще напусне Брадли. Гордостта не й е позволила да вземе нищо от него, но същевременно не е искала картината да бъде захвърлена някъде. Гледала е на нея като на наследство за дъщеря си. Когато пораснах достатъчно, тя ми разказа за нея. Бях развълнувана. Исках да отида и да я взема веднага. Но когато казах на майка ми, тя ми забрани. Не искаше да има нищо общо с баща си, освен това смяташе, че вземането на картината от къщата му би било равносилно на кражба.
— Ааа… Ето защо значи не си казала на майка си къде отиваш.
— Точно така.
— Питам се обаче как ли ще премине срещата й с Брадли Бенджамин.
Отговорът беше лесен.
— Провидението ме доведе тук в този момент, за да го намеря и да го изпратя при нея.
— Случайно съвпадение. Всъщност, провидението те е довело тук сега, за да бъдеш моя. — Той я целуна по косата и когато тя вдигна очи към него, устните му опариха нейните. — Колко, мислиш, ще струва картината?
— Най-малко двайсет и пет милиона — произнесе непознат женски глас.
Те вдигнаха очи нагоре, объркани.
Зад един висок шкаф, близо до вратата, стоеше Джудит.
— Джудит! — Медоу понечи да се изправи. — Притеснявах се за теб. Не съм те чувала от… — Неотдавнашен спомен, потиснат, но сега изплувал отново, се раздвижи в съзнанието й и я накара да изстине от ужас.
Девлин сложи ръка на бедрото й.
— Медоу. Коя е тази жена?
Тя не го погледна. Не откъсваше очи от Джудит.
— Тази жена беше стара семейна приятелка. Жената, която трябваше да е при майка ми. — Тя закова очи в тези на Джудит. — Това е жената, която ме блъсна по стълбите.
Тридесет и девет
Когато Девлин погледна непозната на прага, видя в нея заплаха, която трябва да бъде премахната. Видя също ширналия се под тях под, безпорядъка от разхвърляни старинни сандъци, изкорубени шкафове и безброй счупени съдове, вази — свидетелства от отдавна отминали дни — както и студените, неподвижни, преценяващи очи на Джудит.
Не се изненада изобщо, когато тя извади пистолет изпод черното си сако.
Погледът му обходи за миг голямото помещение и се спря върху близката ракла; само че тя не представляваше надеждно укритие.
С подигравателен тон, имитиращ огорчението на Медоу, Джудит каза:
— Освен това съм жената, която иска да й донесеш картината. — Тя насочи черното око на пистолета към Медоу. — Веднага!
Девлин си спомни лицето на Джудит. Беше я виждал преди. Но къде?
— Майка ми сама ли е била през цялото време, докато ме нямаше?
Както винаги, Медоу го изненада. Тази жена със студени, немигащи очи на змия държеше оръжие срещу тях, а Медоу я разпитваше за майка си.
Джудит сви рамене раздразнено.
Девлин се учуди на реакцията й. Тя изпитваше вина.
— Баща ти беше с нея. — Дрезгавият й нюйоркски акцент му припомни.
— Работите като охрана тук — каза той. Беше виждал неясното й лице на малкия екран на уоки-токито си. Огледа я. Беше ниска и яка, облечена в униформа, каквато всички жени от охраната носеха — тъмна права пола, обикновена бяла блуза, тъмно сако и обувки с ниски токчета. Щеше да прилича на домакиня от петдесетте, ако домакините от онова време носеха Глок 26, направен от свръхлек пластмасов полимер с метален пълнител, зареден с шестнайсет патрона.