Внимавай в картинката

— И коя ли ще е тя? — Медоу невинно му намигна.

Той я целуна отново.

— О, да. Спомням си. — Тя седна и отметна косата от очите си.

— Така че ще се оженим веднага. — Той не беше човек, който почива на лаврите си. — В Майорка. На плажа, където за първи път си дадохме клетви, под бриза, който разхлаждаше горещите ни лица и…

Тя го прекъсна, преди да я е изкушил.

— Добър опит. Но ще се оженим във Вашингтон, в къщата на родителите ми. На баба ми щеше да й хареса. — Тя погледна към портрета на Изабел и видя в ъгълчето на платното, че боята се рони. Наведе се да погледне по-отблизо и се намръщи. — Баба сигурно не е знаела какво прави. Това не е подходящият вид боя. Погледни. — Тя докосна люспата и един петсантиметров участък от боята се превърна в прах.

Медоу сдържа дъх невярващо.

— О, не! — Боята около него започна да се бели, разпадайки се. Платното отдолу заблестя в златиста светлина.

Тя го гледаше, завладяна от една абсурдна мисъл. Вълнението стегна гърлото й. Възможно ли беше…? Наистина ли баба й е била толкова изобретателна? Почука с пръст оголеното място. Падна още боя.

— Какво правиш? — Той я хвана за китката. — Внимавай. Това е картината, която търсеше!

— Мисля, че си прав. Мисля, че е точно така. — От този ъгъл, от другия, от челото на баба й, отвсякъде боята се лющеше. Медоу се наведе по-близо, носът й почти докосна платното. — Отдолу има друга картина с маслени бои!

— Друга картина? Защо й е било да рисува върху маслена картина друга, с акварел? В това няма смисъл.

— Има, ако се е опитвала да скрие нещо много ценно… на съвсем видно място. — Медоу внимателно освободи китката си от хватката му. Докато изстъргваше люспите, пред очите им постепенно се разкриваше обикновена семейна сцена — майка-холандка, която държи дете, бащата чете на синовете си, в огнището гори огън и от чайника се вдига пара.

— Ами… автопортретът на Изабел? — Той звучеше ужасено.

— Рисувала е и други автопортрети, и те уверявам, че са по-добри. Не е губила време за този. Не е бил предназначен да остане. — Медоу вдигна ръката си. — Дай ми кърпичката си.

Той я извади от джоба си и й я подаде.

Тя изтърка с нея картината и накрая целият под се покри с разноцветни люспи боя.

Сцената се разкри в целия си блясък. Мазките изглеждаха толкова свежи и възхитителни, като в деня, в който са били нанесени от ръката на майстор.

— Рембранд — прошепна тя благоговейно.

— Рембранд? Не е възможно… — Той млъкна. Впери поглед. Също като нея преди малко се наведе близко, почти залепи нос в картината.

Тя се усмихна, докато гледаше изумлението по лицето му.

— Това наистина е Рембранд!

— Изгубената картина на Рембранд. От години се носят слухове за нея. Баба ми я намерила закачена тук, в една от спалните за гости в Уолдемър Хауз. Опитала се да каже на Брадли, но той й се присмял. Тогава се опитала да убеди Бьорн, но и той не й хванал вяра. По онова време тя вече започвала да става известна в света на изкуството, но все пак били петдесетте години на миналия век. Никой не повярвал, че една жена може да намери изгубения Рембранд.