Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954585
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)». Краткое содержание книги:
БЛУС ЗА ЛАЗЕРТАУН
НЕБЕСНИЯТ СПИСЪК НА ЖЕРТВИТЕ
Мъжът се покашля, но пъхна картата обратно.
— Което си е вярно, вярно си е. И ако се съди по вида ти, ще имаш нужда от нея. Иди да почиваш, друже. От това също имаш нужда.
— Е, добре, мързеливци. Ставайте от койките. Време е да се захващате за работа.
Джек крачеше неуверено, пришпорван от виковете на надзирателя. Забеляза, че има червени следи по китките си и започна да ги разтрива, докато заемаше мястото си в редицата. Беше немит и небръснат, със същия избелял комбинезон като останалите, достатъчно голям, за да се побират в него хора с различни размери. Докато се подреждаха в пространството между койките, те се побутваха сънено.
Нисък, набит мъж застана пред тях.
— Аз съм ви бригадирът. При мен са договорите ви и досиетата. Искам отсега да знаете, че тук не търпим мързеливци. Плащаме ви добри парици, за да работите в Лазертаун. Можете да си тръгнете само след като изпълните договорите си.
Джек го слушаше, без да разбира почти нищо. Потърка лице, сякаш това можеше да му помогне да схване ситуацията. Картините обаче се смесваха пред погледа му. Спомни си свистенето на изтичащ газ…
Лицето му се изопна.
— Съвсем скоро пристигаме. Искам да се разпределите на работни групи и да сте готови. Ще ви чета имената, а вие се обаждайте и се подреждайте до мен.
Джек стисна зъби. При споменаването на Лазертаун нещо в него бе трепнало — дори по-силно, отколкото когато Сташ му прочете името. Тук беше почти като роб, лишен от близки мъртвец, защото миньорската общност на една мъртва луна имаше свои закони за оцеляване. Джек не би могъл да се справи с работа, за която не помнеше да се е подготвял и един ден. Колегите му едва ли щяха да търпят човек, който ще им бъде само бреме… след като от това зависеше собственото им оцеляване. В началото едва ли щяха да му обръщат внимание, но когато недостатъците му се проявят… Достатъчно бе някой да пререже кабела му и да го остави да отплува към открития космос, да стовари върху него някоя канара или пък да пробие незабележим отвор в скафандъра.
Бригадирът плъзна поглед по редовете, сякаш очакваше да чуе възражения. Нямаше никакви. Един глас от дъното се обади:
— Хайде, старши, кажи лошите новини.
Бригадирът се засмя, върна се към началото на прохода и застана до преградата на шлюза. Взе първата карта от купищата и примижа късогледо.
— Перез, Джон. Захранване и кабел. Поемай.
— Стоктон, Марти. Захранване и кабел.
Джек стоеше, очаквайки да чуе своето име. Повдигна глава и зърна насмешливото изражение на човека срещу него. Намръщи се.
— Какво гледаш, хубавецо? — заяде го Сташ.
— Теб — оголи зъби Джек. Не беше виждал алчния си доброжелател от няколко дена.
Сташ отвърна на усмивката. Двамата размениха няколко думи, но тихо, за да не ядосат бригадира.
— Когато подписваше договора, предполагаше ли, че ще се разболееш?
— Що питаш? — отвърна Джек. — Да не си решил да ми стискаш ръчичката? — Сташ се изхили, а Джек довърши: — Съмнявам се. Но какво правя, си е моя работа.
— Тъй ли било? Да знаеш, че ако искаш да се измъкнеш, трябва да говориш с мен.
— Първо важните неща. Трябва да оцелея.
— Защо? Още ли нищо не помниш?
— Може и да не помня. И имам предчувствието, че това може да бъде фатално.
— Виж, в това си прав, друже. Гледай аз какво правя — той млъкна и извърна поглед към бригадира.
Групата на работниците в помещението бързо оредяваше и трябваше да се приближат, за да могат да си чуят имената сред нарастващата глъчка, докато останалите си събираха багажа и излизаха. Подът на кораба също вибрираше, докато излизаше на орбита.
Сташ си взе чантата. Джек забеляза една почти празна пътна чанта под неговата койка и я метна на рамо. Сташ я огледа.
— Пътуваме с малко багаж, а?
— Имам всичко, което ми е нужно.
— Сигурно. Така казват всички. — Сташ се ухили отново, докато бригадирът обявяваше:
— Грю, Делман. Заварки.
— Това съм аз — рече неговият събеседник и се приближи към бригадира. — Викай ми Сташ.
— Заеми си мястото на опашката.
От тълпата вече бяха останали само шепа хора. Джек почувства нарастващо безпокойство.
— Сторм, Джек. Експлозиви.
Съобщението го разтърси. Най-опасната специалност в миньорството. Един възрастен човечец до него го изгледа: