Сенките

Докато прекосяваха ресторанта, съвсем прекрасно си даваше сметка, че всички ги гледат, чуваше шепота, носещ се над винени чаши и ленени салфетки, докато останалите гости се питаха какви ли знаменитости са те двамата. Приятно му бе да знае, че никога няма да разберат истината за тях.

Когато стигнаха до голямата стъклена врата, отвори едното крило и го задържа. Докато прекрачваше прага, Селена поспря и погледна през рамо, сякаш се боеше, че ще забрави някоя подробност от начина, по който ресторантът изглеждаше, миришеше, звучеше.

- Винаги можем да дойдем отново - повтори Трез.

- О, да.

Тя му се усмихна и те се отправиха към минималистичното открито пространство, където се намираше асансьорът. Трез натисна бутона за повикване и застана до нея, положил ръка на кръста й.

- Е, къде искаш да отидем след това? - попита я.

- Имаш предвид тази вечер? Доста съм уморена...

- Не. Утре вечер.

Тя го погледна.

- Аз...

- Хайде де. Избери следващото място, за да подготвя всичко за утре вечер.

Вратите на асансьора се отвориха и докато я въвеждаше, той бе така погълнат от нея, че почти не забеляза ужасяващата стъклена врата. Натисна копчето за приземния етаж и помилва Селена по рамото.

- Е...? - Когато не получи отговор, той се приведе към нея и я целуна по шията. - Това не е единствената нощ, която ще имаме.

- Как можеш да си сигурен? - Тя срещна очите му. - Не искам да разваля вечерта, но откъде можеш да си сигурен?

- Защото няма да допусна нищо друго.

Обърна я към себе си и притисна хълбоци в тялото й, докато я целуваше по устните.

- Освен ако не ти е писнало от мен. Или си разочарована от това, какъв съм пъзльо, когато става въпрос за височини.

Очите й, когато срещнаха неговите, изглеждаха много сини и много уплашени.

- Лодка.

Беше очаквал нещо друго.

- Моля?

- Ами... иска ми се да се разходя по реката с лодка.

- Бавно или бързо?

- И двете?

- Имаш го.

- Просто така? - прошепна тя. - Ще можеш ли да уредиш всичко?

Трез доближи устни до ухото й и прошепна:

- Ела в стаята ми и ще ти покажа точно колко съм талантлив.

Уханието й начаса се промени и той зарови лице в шията й, целувайки я, ухапвайки лекичко мястото над вената й. Не играеше честно, разбира се. Знаеше, че така ще отклони мислите й, и точно това искаше. Истината бе, че не можеше да й гарантира утре вечер, нито дори наближаващата зора, ала спомени завинаги, илюзията, че разполагат с цялото време на света, трябваше да заместят онова, което им беше подготвила съдбата.

Докато я целуваше, прегръщаше, наслаждаваше се на допира на тялото й до своето, извади дискретно телефона си и го вдигна зад гърба й. Съобщението до Мани и Рейдж бе кратко и по същество: Нпв бл.

На път за вкъщи. Благодаря.

Асансьорът ги свали във фоайето без проблеми, а за щастие, целуването погълна цялото му внимание. И ето че вече излизаха в студената, ветровита есенна нощ. Фриц ги чакаше отсреща с мерцедеса и побърза да се приближи в мига, в който ги видя.