Огненият херцог [bg]

— Кълна се в топките на Балдур, Маги, ти наистина си цяло чудо. Жена, която да не е убедена, че разбира политиката, или поне не се преструва, че я разбира. Би ли се оженила за стария вдовец? Не, не, недей да ми отговаряш сега, просто кажи, че ще си помислиш, и аз ще бъда доволен.

Гласът му звучеше небрежно, но Тори усети истината. Въпреки че тя прекарваше времето си с местния отбор по чай и данъчно издаване, той имаше по-ясна представа, какво е мястото й тук — проблематично. Мама бе съпругата на Ториан дел Ториан и по всяка вероятност поради това бе в относителна безопасност, докато връзката на Маги и Тори не бе нещо установено. Тори нямаше нито славата, нито положението на баща си, а единственият, който се бе осмелил да му отправи предизвикателство и го прие за достоен противник, вече бе мъртъв. Това можеше и да означава, че никой не бива да закача обожаемата на Тори, но също така можеше да означава, че тя скоро ще се окаже необвързана, ако на Тори му станеше навик да участва в смъртоносни дуели. Сега, когато Ивар дел Хивал й предлагаше брак, нищо че бе привидно на шега, тя беше официално под негова защита.

Той улови усмивката на Ивар дел Хивал и му кимна лекичко, а за награда получи едва доловимо стисване на устни и толкова леко кимване, че Тори за малко да не го забележи.

Маги смръщи озадачено чело и Тори прецени, че е достатъчно объркана. Беше подразбрала част от играта, но не всичко. Щеше да се наложи някой път да й разкаже приказката за Ингмарк и трите девственици, но най-добре щеше да стане чичо Хоузи да й я разкаже.

Ако видеше чичо Хоузи отново.

— Все още не си ми обяснил — каза Маги инатливо.

Ивар дел Хивал се намръщи.

— Много добре, щом трябва…

— Моля те — продължи Маги. — Ще бъде много мило от твоя страна.

Защо просто не запърхаш с мигли и всичко ще си дойде на мястото? Тори не посмя да изрече мислите си на глас.

— Ако — каза Ивар дел Хивал — ми обещаеш да обмислиш предложението ми. И ако ти, скъпи мой Ториан дел Ториан, ми дадеш дума, че не си се обидил от нахалното ми предложение към твоята обожаема.

Тори кимна официално. Ако някой се отнесеше по този начин към Маги, той трябваше да се обиди, но сега знаеше много добре, а пък Ивар дел Хивал бе наясно, че той знае, че това предложение за женитба е просто един приятелски жест.

— Не съм обиден, Ивар дел Хивал — каза Тори.

— Да, Ивар — отговори Маги. — Обещавам ти да помисля. Ако…

— Да, знам, ако обясня. — Усмивката му се стопи. — Добре, да опитаме по този начин. Едно е, когато моят стар приятел Ториан трябва да накълца на парченца наетите шампиони, това им е професията и за нея им се плаща в злато, тя носи уважение заради това, което вършат, и заради рисковете, които поемат. Те застават на страната на този, който според тях има право, а ритуалите, които преминават гарантират, че китката им ще ги подведе, ако се бият за несправедливата кауза, въпреки че понякога те изместват границата на справедливостта, за да могат да служат на този, който ги е наел. Съвсем друго е, когато му се налага да кръстоса шпага с уважаван благородник като лорд Сенсевер дел Сенсевер, високо уважаван човек от древен род, и то в двубой, за който е ясно, че Ториан ще потъпче справедливостта. Това е… унизително, може и така да се каже. Подобен двубой може да се определи и като безчестие. Със сигурност това е изключително срамно и по принцип не се постъпва така. — Той въздъхна и поклати глава. — А след като Негово Топлейшество си е намерил шампион, който не само е готов да изпълни тази задача, но е толкова добър с меча, колкото е Ториан дел Ториан, ами то това представлява опасност за всички и нищо добро няма да произлезе от тази среща. Така Негово Топлейшество вече има възможност да предизвиква, ами… за какво ли не… и да показва, че възнамерява да постъпва точно така. Единственото хубаво е, че Негово Топлейшество използва правото си да предизвика за нещо сравнително незначително, което ме навежда на мисълта… поне донякъде… че той ще използва този объркан шампион сравнително рядко. Може би. — Той тръсна глава, а след това широката му усмивка, която заплашваше всеки момент да разполови лицето му, се върна. — Така, така — избумтя отново характерният му глас. — Ти вече даде съгласието си да обмислиш предложението ми, нали така… о, да, да, моля те присъедини се към нас — каза той и помаха.