Тетрарх [bg]

— Съжалявам — каза тя. — Мама имаше, но тя… не е тук.

— Зад вас ли е? — рече Ниш и с надежда погледна назад. — Кракът ужасно ме боли.

— Лилиуен! — просъска сестра й, която не се бе приближила. — Не трябва да разговаряме с непознати.

— Много разумно — отбеляза механикът. — По пътя се срещат всякакви злодеи. Аз съм Крил-Ниш Хлар, но всички ме наричат Ниш, макар да мразя това име — съзаклятнически добави той и протегна ръка.

Лилиуен я пое по начин, загатващ, че това е първото й ръкостискане.

— Аз съм Лилиуен. Това е сестра ми Мериуен.

— Здравей, Мериуен.

— Здравей — отвърна неохотно близначката, все така държаща се встрани. — Звучиш странно.

— Защото идвам от другия край на света. Не говоря езика ви много добре.

— Да вървим, Лилиуен.

Ниш се изправи и закуца до Лилиуен. Мериуен се измести в другия край на пътя.

— В Никеранд ли живеете? — попита Ниш.

— Да. — Лилиуен погледна към него. — Или поне… — Тя сподави ридание.

— Какво стана?

— Онези ужасни летящи чудовища нападнаха. Всичко пламна. Къщата ни изгоря, заедно с всичките ми играчки и… — този път тя зарида. — Бедният Микси.

— Микси? — внимателно попита механикът.

— Старият й котарак — обясни Мериуен, все още неспокойна от присъствието му.

— Много съжалявам. Аз също изгубих котката си, когато бях малък.

Лилиуен обърса очи.

— Какво му се случи?

— Котка — повтори Ниш. — Казваше се Фин. На улицата я премаза каруца. Помня, че плаках с дни.

— Наистина ли? — Мериуен поомекна.

— Много я обичах — продължи той. — Тя обичаше да спи в края на леглото ми. Зиме ме топлеше. Понякога, когато е тъмно, ми се струва, че я чувам да преде.

— Какво е станало с крака ти? — попита след известно мълчание Мериуен.

— Бях нападнат от нилатл — отвърна Ниш и им показа раните. — Той едва не ме уби.

— Какво е нилатл?

Механикът обясни. И макар че беше средата на деня, двете момичета нервно погледнаха към храстите и се преместиха по-близо до Ниш.

— Вие изгубили ли сте се? — попита Крил-Ниш малко по-късно.

— Ще срещнем родителите си по-надолу — веднага каза Мериуен.

— Няма! — изплака сестра й. — Изгубихме ги и никога няма да ги видим отново.

— Как се оказахте разделени?

— Чакахме ги пред вратата — поде Лилиуен. — Майка и татко се опитваха да вземат още нещо от къщата. И тогава по пътя започнаха да търчат хора. Милиони! — преувеличи тя. — Те ни понесоха с тях, а когато успяхме да се отскубнем от потока и да се върнем, къщата ни гореше. Майка и татко ги нямаше.

— Изгоря цялата — каза Мериуен. — Дълго ги чакахме, но те не се появиха. После хората отново започнаха да крещят и да бягат. Тогава ние също избягахме от града.