Тетрарх [bg]

Два часа по-късно той се бе разположил в храсталаците край пътя и измъчван от жажда наблюдаваше как бежанците минават. Не беше достигнал ручея. Кракът го болеше заради дългото напрягане. Не смяташе, че ще е в състояние да продължи.

Бежанците от Никеранд съдържаха представители на всички прослойки. Точно сега край него преминаваше дебел търговец, може би законовед, залитащ под тежестта на торбите със сребърна посуда и златните си вериги. Той нямаше да оцелее дълго, а това се отнасяше и за също тъй пълната му жена, нахлузила множество пръстени.

Зад тях крачеше майка, придружавана от четири деца, най-малкото от които все още пеленаче. Всички те бяха облечени в грубовата кафява тъкан, провиснала безформено. Тези бедняци също нямаше да изкарат дълго, реши той. Но тогава Ниш забеляза ножа, втъкнат в колана на майката, после обърна внимание и на решителния й поглед, та бе принуден да промени оценката си. Не му се искаше да бъде на мястото на човека, който би застрашил малките й.

Следваше фермерска талига с колело, проскърцващо при всеки оборот. Теглеше го кранта, чийто вид крещеше предпочитание за вечен сън. На капрата седеше възрастна двойка.

Мрачната процесия продължаваше да се източва край него. Ниш се оглеждаше за човек, притежавал някакви пълномощия, пред когото да се легитимира. Нямаше да е лесно да спечели нечие благоразположение, защото в тази ситуация хората бяха особено подозрителни. Ако не успееше да открие подобна личност, можеше да опита да се сприятели с някое дете — случайният успех с Колм му бе предоставил тази идея — и впоследствие с родителите му.

Часовете минаваха. Ниш се оглеждаше и за семейството на Оинан, но напразно. Също така напразно бе диренето на хора, които да изглеждат по-компетентни от него самия.

Но към пладне вниманието му бе привлечено от две момичета на около дванадесет години, които вървяха под ръка. Те бяха еднояйчни близначки, с една и съща меднокафява къдрава коса, същите тъмни очи и жилаво телосложение. Дрехите им също бяха еднакви — зелени блузи, панталони и широкополи шапки. Дори раниците им бяха сходни. На пръв поглед не се отличаваха от останалите деца, минаващи по пътя, но дрехите им бяха от скъп плат. Само че те бяха сами, а това нямаше да му помогне с нищо. Нямаше да има полза от тях, щом като вече бяха изгубили родителите си.

Една от девойките накуцваше. Тя приседна на камък край пътя, недалеч от Ниш, и се събу, за да погледне петата си, върху която бе изникнал мехур.

— Не мисля, че ще мога да продължа, Мериуен — каза тя. — Кракът много ме боли.

— Помни какво каза татко. Ако се окажем разделени, да продължим и да не спираме, докато не стигнем Кундизанд, където той ще ни намери.

— Кракът ще ме побърка.