Магьоснически гамбит
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: The Belgariad #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Магьоснически гамбит». Краткое содержание книги:
И все пак лелята и дядото на Гарион, изглежда, бяха прословутите вълшебници Поулгара и Белгарат, които би трябвало да са на възраст няколко хиляди години. Дори младият Гарион се научаваше да извършва разни неща, които биха могли да се наричат единствено вълшебства.
— Той ще се бие с тебе, татко.
— Бездруго двубоят ни много е закъснял — отговори той. — Ктучик и аз се дебнем от хиляди години, защото времето за схватката ни все още не беше дошло. Сега, накрая, часът вече удари. — Вълшебникът се вгледа навъсено в тъмата. — Когато двубоят започне, искам да не се намесваш, Поул.
Един дълъг миг очите й останаха върху суровото му лице, после тя кимна и прошепна:
— Както кажеш, татко.
ГЛАВА 26
Дрехата на мурга беше направена от груб черен плат и имаше странна емблема, втъкана сред нишките точно над сърцето на Гарион. Миришеше на пушек и на нещо още по-неприятно. В дрехата имаше малка дупка с неправилни очертания — точно под лявата мишница, а платът около нея беше влажен и лепкав. Гарион потръпна от отвращение.
Вървяха бързо през галериите на третото ниво, където бяха разположени кошарите на робите, нахлупили ниско качулките, за да скрият лицата си. Галериите бяха осветени с мъждиви факли. Вече нямаше пазачи, но робите, заключени зад проядените от ръжда врати, не издаваха никакъв звук. Гарион усещаше ужасния страх зад вратите.
— Как ще излезем в града? — прошепна Дурник.
— В края на най-горната галерия има стълбище — тихо отвърна Силк.
— А пазачи?
— Вече не.
Обкована с желязо врата им препречи пътя, ала Силк измъкна от единия си ботуш някакъв тънък метален инструмент, почовърка ключалката и изсумтя доволно, когато резето изщрака.
— Ще поогледам — прошепна той и тихо се плъзна напред.
Вече се виждаха звездите и очертаните на фона на небето застрашително издигащи се сгради на Рак Ктхол. Писък, измъчен и отчайващ, отекна из целия град, последван след миг от приглушения звук на невъобразимо огромен железен гонг. Гарион потрепера.
Няколко секунди по-късно Силк се вмъкна през вратата и тихо измърмори:
— Изглежда, че наоколо няма никой. Накъде ще вървим?
— Натам — посочи Белгарат. — Ще се движим край стената, докато стигнем до храма.
— Храм ли? — остро попита Релг.
— Трябва да минем през него, за да се доберем до Ктучик — отговори старецът. — И трябва да побързаме. До сутринта няма много време.
Рак Ктхол не приличаше на другите градове. Огромните сгради не бяха разделени както на други места. Сякаш мургите и кролимите, които живееха тук, не притежаваха чувство за лична собственост, така че в техните постройки липсваше онази самостоятелност на лично притежаваната вещ, която бе характерна за къщите в другите градове, които Гарион бе виждал. Нямаше улици в обикновения смисъл на тази дума, а свързани един с друг вътрешни дворове и коридори, които минаваха между и твърде често през самите здания.
Градът изглеждаше необитаем и все пак безмълвните черни стени около тях излъчваха застрашителна бдителност. На съвсем неочаквани места стърчаха кули, надвесени над вътрешните дворове. Пътешествениците вървяха напред. Тесни прозорци обвиняващо се взираха в тях, арките на входовете бяха пълни с коварни сенки. Потискащо присъствие на древно зло тежеше над Рак Ктхол, самите камъни като че злорадстваха, докато Гарион и неговите приятели навлизаха все по-дълбоко и по-дълбоко в крепостта на кролимите.
— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваш? — нервно прошепна Барак на Белгарат.
— Бил съм тук — тихо отвърна старецът. — Обичам да наглеждам Ктучик от време на време. Сега ще се изкачим по тези стълби — те водят до върха на градската стена.
Стълбището беше тясно и стръмно, с масивни стени от двете страни и сводест покрив. Каменните стъпала бяха изтрити. Пътешествениците се изкачваха тихо. Над града отекна нов писък и огромният гонг още веднъж издаде дълбокия си звук.
Озоваха се на върха на външната стена. Тя беше широка като централна улица на голям град и опасваше цялата крепост. По външния й ръб имаше парапет, който очертаваше началото на ужасната бездна, спускаща се до осеяната със скали пустош на повече от миля надолу. Тук, на открито, страшният студ се впи в телата им; черните плочи на каменната настилка и грубо одяланите блокове на парапета блестяха, покрити със скреж, под ледената светлина на звездите.
Белгарат погледна към сенчестите сгради, заплашително извисили стени на неколкостотин крачки от тях, и прошепна:
— Ще е по-добре да се разпръснем. Прекалено много хора на едно място привличат вниманието в Рак Ктхол. Ще минем оттук — по двама. Вървете спокойно — не тичайте, нито се привеждайте. Опитайте се да изглеждате така, като че живеете тук. Да вървим.