Магьоснически гамбит
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: The Belgariad #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Магьоснически гамбит». Краткое содержание книги:
И все пак лелята и дядото на Гарион, изглежда, бяха прословутите вълшебници Поулгара и Белгарат, които би трябвало да са на възраст няколко хиляди години. Дори младият Гарион се научаваше да извършва разни неща, които биха могли да се наричат единствено вълшебства.
— Откъде ли са се взели, как мислиш? — попита Дурник.
— Малко е трудно да ти обясня — отговори Релг. — Сега елате след мен. Ето там има друга галерия.
Въпреки многобройните разклонения, Релг ги водеше уверено напред.
— Не трябва ли да проверим къде отвеждат разклоненията? — попита Барак, след като отминаха третия или четвъртия проход.
— Никъде не отвеждат — каза Релг.
— Защо си толкова сигурен?
— Просто знам. Усещам. Онази, край която току-що минахме, стига до глуха стена.
Барак само изсумтя.
След малко стигнаха до друга отвесна стена и Релг спря, за да се огледа в тъмнината.
— Колко е висока? — попита Дурник.
— Трийсетина стъпки. Ще направя няколко дупки, за да се изкачим. — Той коленичи и бавно започна да притиска с длан повърхността на скалата, след това стегна рамото си и леко завъртя ръка. Скалата изпука, посипаха се каменни късчета. Релг изчисти дупката, изправи се и пъхна другата си ръка в скалата на около две стъпки от първата дупка.
— Хитро! — възхити се Силк.
— Много стар номер — отвърна Релг.
Последваха улгоса по отвесната стена и се измъкнаха през някаква тясна цепнатина в следващата пещера. Барак изсипа цял порой ругатни — бил оставил половината си кожа по скалата.
— Докъде стигнахме? — попита Силк и нервно се вгледа в скалата. В гласа му потрепваха несигурни нотки.
— На около осемстотин стъпки от основата — отговори Релг. — Сега елате оттук.
— Но не се ли връщаме в посоката, откъдето дойдохме току-що? — попита Дурник.
— Пещерата е зигзагообразна — рече Релг. — Трябва да следваме галериите, които водят нагоре.
— До самия връх ли стигат?
— Засега не знам. Но водят нагоре.
— Какво е това? — извика Силк.
Отдалеч, от тъмните проходи долиташе песен. В нея имаше дълбока тъга, ала ехото им пречеше да уловят думите. Бяха сигурни единствено в това, че пее жена.
След миг Белгарат възкликна стреснато.
— Какво има? — попита леля Поул.
— Тя е мараг! От Марагор — рече старецът.
— Това е невъзможно!
— Зная тази песен, Поул. Това е марагски погребален химн. Която и да е тази жена, тя е само на косъм от смъртта.
Ехото в криволичещите проходи много ги затрудняваше да открият точно къде се намира жената, ала очевидно се приближаваха към нея, защото звуците от песента ставаха по-ясни.
— Ето там, долу — каза накрая Силк и спря, навел глава към един отвор.
Песента рязко спря.
— Не приближавай! — изкрещя остро жената. — Имам нож.
— Ние сме приятели — извика й в отговор Дурник.
— Аз нямам приятели — горчиво се изсмя жената. — Няма да ме върнете обратно. Ножът е достатъчно дълъг, за да стигне сърцето ми.
— Мисли, че сме мурги — прошепна Силк.
Внезапно Белгарат заговори на език, който Гарион никога не беше чувал. След миг жената отговори колебливо, като че ли се опитваше да си спомни думи, непроизнасяни от години.
— Мисли, че я мамим — тихо каза старецът. — Казва, че имала нож и го била опряла в сърцето си, затова трябвало да внимаваме. — Той отново заговори към тъмния проход и жената му отвърна. Езикът, на който говореха, приличаше по нещо на музика.
— Казва, че ще позволи на един от нас да се приближи до нея. — съобщи накрая Белгарат. — Все още няма доверие в нас.
— Аз ще отида — рече леля Поул.
— Внимавай, Поул. Може в последния миг да реши да използва ножа срещу тебе, вместо срещу себе си.
— Ще се справя, татко. — Леля Поул взе светлината от Барак и бавно тръгна по прохода към жената.
Останалите стояха в мрака и напрегнато се вслушваха в шептящите гласове — леля Поул разговаряше тихо с жената от Марагор.
— Вече можете да дойдете — извика им накрая леля Поул и всички тръгнаха към двете жени.
Непознатата лежеше край малка локва. Беше облечена в оскъдни дрипи и беше много мръсна. Косата й беше бляскаво черна, ала сплъстена, лицето й имаше примирен, безпомощен израз. Скулите й бяха широки, устните сочни и огромни, над виолетовите й очи потрепваха клепачи с дълги черни мигли. Релг шумно си пое дъх и веднага й обърна гръб.
— Казва се Тайба — тихо каза леля Поул. — Преди няколко дни е избягала от кошарите за роби под Рак Ктхол.
Белгарат се наведе над изтощената жена и попита напрегнато:
— Ти си от народа на марагите, нали?
— Майка ми ми е казвала, че е така — потвърди тя. — Тя ме научи на стария език. — Кичур от тъмната й сплъстена коса тежко падна върху бледата й буза.
— Има ли други мараги в кошарите за роби?
— Да, неколцина. Трудно е да се каже. Повечето роби са с отрязани езици.
— Тя има нужда от храна — рече леля Поул. — Някой сетил ли се е да вземе храна?