Магьоснически гамбит
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: The Belgariad #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Магьоснически гамбит». Краткое содержание книги:
И все пак лелята и дядото на Гарион, изглежда, бяха прословутите вълшебници Поулгара и Белгарат, които би трябвало да са на възраст няколко хиляди години. Дори младият Гарион се научаваше да извършва разни неща, които биха могли да се наричат единствено вълшебства.
— Каква е тази воня? — попита Силк и сбърчи острия си нос.
— Най-вероятно кошарите на робите — отговори Белгарат. — Мургите не проявяват голям интерес към хигиената.
— Кошарите са под Рак Ктхол, нали? — попита Барак.
Белгарат кимна.
— И от тях може да се стигне в самия град?
— Така е, доколкото си спомням.
— Ти успя, Релг — рече Барак и потупа улгоса по рамото.
— Не ме докосвай — каза Релг.
— Извинявай, Релг.
— Кошарите на робите сигурно се охраняват — напомни им Белгарат. — Трябва да действаме много тихо.
Запълзяха по прохода и скоро стигнаха до една открехната желязна врата.
— Дали има някой? — прошепна момъкът на Силк.
Дребният драснианец се промъкна до вратата, стиснал камата си, готов за удар. Хвърли поглед вътре, после каза сериозно:
— Само кости.
Белгарат им направи знак да спрат.
— Тези по-ниско разположени галерии вероятно са били изоставени — каза той много тихо. — След като пътеката около върха била завършена, мургите повече нямали нужда от хилядите роби. Ще продължим нагоре, но много тихо. И бъдете нащрек.
Запромъкваха се по полегатата галерия, преминаха през още няколко ръждясали железни врати, всички оставени леко открехнати. В края на наклона галерията рязко обърна посоката си и отново пое нагоре. Някакви думи бяха надраскани грубо върху стената — но бяха на език, който Гарион не успя да разпознае.
— Дядо! — прошепна той и му посочи надписа.
Белгарат погледна към думите и изсумтя:
— Девето ниво. Още сме много дълбоко под града.
— И колко трябва да изминем, преди да започнем да се натъкваме на мурги? — избоботи Барак и се огледа, поставил ръка върху дръжката на меча си. Белгарат леко сви рамене.
— Трудно е да се каже. Предполагам, че само последните две или три нива са заети.
На следващия остър завой пак видяха надпис.
— Осмо ниво — преведе Белгарат. — Продължаваме нагоре.
Вонята ставаше все по-силна.
— Напред се вижда светлина! — предупреди ги Дурник, тъкмо преди да завият към четвъртото ниво.
— Чакайте тук — прошепна Силк и изчезна зад ъгъла. Светлината беше слаба и като че леко се поклащаше, ала с всеки изминал миг ставаше по-ярка.
— Някой с факла — измърмори Барак.
Светлината на факлата изведнъж потрепера и разхвърли въртящи се сенки. После сенките се успокоиха. След няколко секунди се върна Силк.
— Мург — каза той. — Мисля, че търсеше нещо. Килиите тук са все още празни.
— Какво направи с него? — попита Барак.
— Завлякох го в една от килиите. Няма да го намерят, ако специално не го потърсят.
Релг внимателно покри очите си.
— Дори при тази слаба светлина ли? — попита го Дурник.
— Заради цвета й — обясни Релг.
Завиха към четвъртото ниво и отново продължиха да се изкачват. На сто разкрача нагоре в галерията, в една от пукнатините в стената, беше забита факла, която гореше с равномерен пламък. Когато приближиха към нея, видяха на неравния, покрит с боклуци под дълго петно прясна кръв.
Белгарат спря пред вратата на килията, почеса се по брадата и попита:
— С какво беше облечен мургът?
— С една от онези одежди с качулки — отговори драснианецът. — Защо?
— Иди я донеси.
Силк се вгледа в него за миг, после кимна. Влезе в килията и миг по-късно донесе дълга черна дреха и я подаде на стареца.
Белгарат вдигна дрехата, огледа критично дългата цепка, разсичаща целия гръб, и каза:
— Опитай се да не оставяш такива големи дупки в следващите.
Силк се засмя.
— Съжалявам. Бях изнервен. Вече ще бъда по-внимателен. — Остроносият хвърли поглед към Барак. — Искаш ли да се присъединиш към мен? — покани го той.
— Естествено. Идваш ли, Мандорален?
Рицарят кимна сериозно и измъкна меча си.
— Ще ви чакаме тук — каза Белгарат. — Бъдете внимателни и не се бавете повече, отколкото трябва.
Тримата мъже се промъкнаха крадешком към галерията на третото ниво.
— Колко е часът, как мислиш, татко? — тихо попита леля Поул, след като те изчезнаха.
— Няколко часа след полунощ.
— Ще имаме ли достатъчно време до зазоряване?
— Ако побързаме.
— Може би трябва да изчакаме тук, докато отмине денят, и да се изкачим горе, когато отново се стъмни?
— Не, Поул — намръщи се старецът. — Ктучик крои нещо. Той знае, че идвам — чувствах го непрекъснато през изтеклата седмица — ала все още не е направил своя ход. Нека не му даваме повече време, отколкото трябва.