Магьоснически гамбит
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: The Belgariad #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Магьоснически гамбит». Краткое содержание книги:
И все пак лелята и дядото на Гарион, изглежда, бяха прословутите вълшебници Поулгара и Белгарат, които би трябвало да са на възраст няколко хиляди години. Дори младият Гарион се научаваше да извършва разни неща, които биха могли да се наричат единствено вълшебства.
Дурник откачи една торбичка от пояса си и й я подаде.
— Малко сирене — промърмори той. — И малко сушено месо.
Леля Поул отвори торбичката.
— Имаш ли някаква представа как хората от твоя народ са попаднали тук? — попита Белгарат робинята. — Мисли. Това може да се окаже много важно.
Тайба сви рамене;
— Ние винаги сме си били тук. — После взе храната и започна лакомо да яде.
— Не бързай толкова — предупреди я леля Поул.
— Чувала ли си нещо за това как марагите са станали роби на мургите? — настоя Белгарат.
— Майка ми веднъж ми каза, че преди хиляди години сме живеели в страна под открито небе и тогава не сме били роби — отговори Тайба. — Ала аз не й повярвах. Това са приказки, които човек разказва на малки деца.
— Има няколко стари легенди за толнедранското нашествие в Марагор, Белгарат — отбеляза Силк. — Дълги години се носели слухове, че някои от командирите на легиони продали пленниците си на нийсански търговци на роби. Всъщност това е постъпка, която може да се очаква от всеки толнедранец.
— Може би си прав — отвърна Белгарат и се намръщи.
— Докога ще стоим тук? — възмутено попита Релг. Все още беше обърнат с гръб.
— Защо ми се сърди той? — попита Тайба.
— Скрий голотата си, жено — каза Релг. — Ти си обида за почтените хорски очи.
— Ха, това ли било? — От устните й се откъсна дълбок, гърлен смях. — Всичките дрехи, които имам, са върху мен. — Робинята погледна към сочната си фигура. — Освен това тялото ми е хубаво. Не е нито уродливо, нито грозно. Защо трябва да го крия?
— Похотлива жена! — обвини я Релг.
— Ако толкова те дразня, не гледай — сопна се тя.
— Релг има някои религиозни затруднения — сухо я осведоми Силк.
— Не споменавай думата „религия“ — рече тя и потрепера.
— Нали виждате — изсумтя Релг. — Тя е напълно покварена.
— Не съвсем — каза Белгарат. — В Рак Ктхол думата „религия“ означава олтара и ножа.
— Гарион — обади се леля Поул. — Дай ми пелерината си.
Момъкът разкопча тежката си вълнена наметка и й я подаде. Вълшебницата понечи да покрие тялото на изтощената робиня, ала изведнъж спря, вгледа се внимателно в нея и попита:
— Къде са децата ти?
— Мургите ги взеха — отговори Тайба с мъртъв глас. — Бяха две малки момиченца… много красиви… но вече ги няма.
— Ние ще ти ги върнем! — импулсивно обеща Гарион.
Тя се усмихна горчиво.
— Няма да можете. Мургите ги дадоха на кролимите, а кролимите ги принесоха в жертва на Торак върху олтара. Самият Ктучик държеше ножа.
Гарион усети как кръвта му се смразява.
— Тази пелерина държи топло — каза Тайба с благодарност и ръцете й погладиха грубия плат. — От толкова време все ми е студено…
Белгарат и леля Поул се спогледаха над тялото на робинята.
— Сигурно извършвам справедливо дело — изрече загадъчно старецът. — Да се натъкна на нея по този начин след толкова години упорито търсене!
— Сигурен ли си, че тъкмо тя е човекът, който ти е необходим, татко?
— Почти. Всичко останало съвпада — до последната подробност. — Той пое дълбоко дъх. — Това ме тревожеше от хиляди години. — Вълшебникът изведнъж придоби изключително самодоволен вид и попита: — Как избяга, Тайба?
— Един от мургите забрави да залости вратата — сънено отговори робинята. — След като се измъкнах, намерих този нож. Исках да намеря Ктучик и да го убия, но се изгубих. Тук има толкова много пещери… толкова много. Исках да го убия, преди да умра, ала мисля, че за това сега няма голяма надежда. — Тя въздъхна. — Спи ми се, много ми се спи.
— Ще ти бъде ли добре тук? — попита я леля Поул. — Ние трябва да тръгваме, но скоро ще се върнем. Имаш ли нужда от нещо?
— Малко светлина може би. — Тайба пак въздъхна. — Прекарала съм целия си живот в тъмнина. Бих искала да е светло, когато умра.
— Релг — каза леля Поул, — направи малко от светещата смес.
— Самите ние може да имаме нужда от нея. — Гласът му все още таеше дълбоката обида.
— Тя се нуждае от светлина повече от нас.
— Направи го, Релг — изрече Белгарат твърдо.
Лицето на Релг се стегна, ала той разбърка част от съдържанието на двете торбички върху един плосък камък и изсипа в получената смес малко вода. Подобното на влажна глина вещество започна да свети.
— Благодаря ти — каза просто Тайба.
Релг отказа да й отговори. Дори не я погледна. Върнаха се в прохода и я оставиха край малката локва и слабата светлина от плоския камък. Тайба отново започна да пее — този път по-тихо, в гласа й се промъкваха уморените нотки на съня.
Релг ги поведе през тъмните галерии, като често правеше завои и сменяше посоката, все нагоре и нагоре. Часовете минаваха бавно. Те изкачиха още отвесни стени и вървяха по проходи, които лъкатушеха все по-високо и по-високо в огромна скала. Гарион изгуби представа за посоката и започна да се пита дали самият Релг знае накъде върви. Но зад един ъгъл усетиха някакво течение, което довя ужасна миризма.