Малък свят (Академичен романс)

Фериботът бавно се движеше по Босфора, като спираше на малки дървени кейове, които бяха нещо като морски автобусни спирки. Той завиваше към брега, спираше сред пяна и тракащ шум от витлата, които се завъртаха обратно; пътници, понесли чанти и куфари, бързо слизаха, нови пътници се качваха на борда, звънваше камбанка, и след секунди потегляха отново. Къщите на брега постепенно ставаха по-модерни, а бреговете — по-обрасли със зеленина. На една от спирките, която имаше спокойния вид на морски курорт, Джой го поведе към брега и те взеха такси до апартамента на Джой, разположен на стръмен лъкатушещ път между дворове с високи стени и надвиснали цъфтящи лози. Детски викове и плач се чуваха от прозорците, докато Филип плащаше на таксиметровия шофьор сумата, която Джой беше уговорила още при тръгването („Ако не свалиш цената поне наполовина, значи си измамен“, беше го предупредила тя).

— Децата ще бъдат изненадани да ме видят, че се връщам толкова скоро.

— Какво ще им кажеш?

— О, че срещите са отменени или нещо такова.

Децата вече тичаха надолу по градинските стъпала да посрещнат майка си, следвани от пълничка засмяна девойка с малки черни очи, разположени на кръгло мургаво лице като стафиди в кифла.

— Внимавайте — викаше тя. — Джерард, Миранда! По-полека!

Филип разпозна Джерард, който го подложи на същия враждебен оглед, който си спомняше добре от Генуа. Миранда, около тригодишна, се усмихваше сладко, докато я представяха.

— Носиш ли ни подаръци, мамо? — попита Джерард.

Джой погледна съкрушено.

— О, миличко, нямах време. Върнах се така неочаквано.

— Аз имам нещо — каза Филип. — Обичате ли локум? — той отвори куфарчето си и извади кутия с шипков и бадемов локум. — Това е от Анкара, казаха ми, че е най-доброто, което може да се намери.

— Сигурен ли си, че не е за някой друг? — каза Джой.

— О, не — каза Филип, който го беше купил за Хилари, — освен това, винаги мога да купя друг.

— Само по едно парченце, тогава — каза Джой. — Дайте кутията на Селина и кажете благодаря на професор Суолоу.

— Моля, казвайте ми Филип — каза той.

— Благодаря — каза Джерард намусено с уста, пълна с локум.

— Благодаря, Филип — каза Миранда.

— Миранда, покажи на Филип пътя към къщи — каза Джой.

Момиченцето сложи лепкавата си ръчичка в ръката на Филип и го поведе нагоре по стръмните стълби, които водеха към къщата. Той се почувства странно привлечен от това дете с доверчиви очи, винаги готово да се засмее. По-късно, докато седяха с Джой на балкона на апартамента й, който беше на първия етаж, той наблюдаваше как Миранда играе с куклите си в градинката долу. Те пиеха кафе (удоволствие, толкова рядко в Турция, че тамошните хора едва ли не припадаха, като го намерят) и Джой му разказваше в съкратена форма историята на сегашния си живот.