Малък свят (Академичен романс)
- Автор: Лодж Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малък свят (Академичен романс)». Краткое содержание книги:
„Малък свят“ е втората книга от трилогия, носеща същото име. На пръв поглед представлява забавна комедия за нравите в академичните среди, но всъщност е много повече от това. Този роман — иначе напълно съвременен (публикуван 1984 г.) — е написан в класическата традиция на средновековния рицарски роман. Богатата ерудиция на автора му позволява да вплете в произведението си множество алюзии към други литературни произведения и жанрове, не винаги лесно разбираеми за българския читател, като например класически английски поеми („Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, „Кралицата на феите“ от Спенсър, „Безплодна земя“ от Т. С. Елиът), елементи от готическия роман (в образа на „злодея“ Зигфрид фон Турпиц), безброй съвпадения и недоразумения като в т. нар. комедия на нравите (популярен театрален жанр в Англия през 17-ти век), образи от света на западно-европейските приказки („вещицата“ Фулвия Моргана) и др. За пълното му възприемане наистина е необходимо известно познаване на британската културна история и литературно наследство. Но романът разглежда и множество общочовешки проблеми — любов и изневяра, успех и провал, приятелство и предателство, политика и религия, конфликт на поколенията и т. н.
„Ах, вие двамата се запознахте вече?“ — извика г-жа Къстър, идвайки към тях с поднос сандвичи. „Ние всъщност се познаваме. От Генуа“ — каза Джой. „Така ли? Ах, добре, така става, когато човек работи в Съвета, нали, винаги попада на стари познати и то на най-необичайни места. Как сте, Джой? Как са децата — Джерард, нали така беше, и…“ „Г-жа Симпсън тъкмо ми казваше, че Джерард не бил съвсем добре“ — каза Филип. Джой го погледна смутено. „О, мили боже! Нищо сериозно, надявам се?“ — каза г-жа Къстър на Джой. Сърцето на Филип заби силно, докато очакваше нейния отговор. „Имаше лека температура, когато тръгвах“ — каза тя най-сетне. — „Ще трябва да се обадя на момичето по-късно да попитам как е сега“. Филип извърна глава, за да прикрие триумфа си. „Но моля ви се, обадете се“ — каза г-жа Къстър. — „Използвайте телефона, който е в спалнята, там е по-тихо“. Тя огледа стаята като бдителна домакиня на прием. „О, господи, саксофонистът разглежда книгите в библиотеката ни — винаги съм смятала това за лош знак, сигурно скучае, нали така? Моля ви, елате да поговорите с него, Джой. Бихте ли ни извинили, професор Суолоу?“ „Разбира се“ — каза Филип.
До края на приема той не можа да намери начин да остане насаме с Джой. Следеше всяко нейно движение, но не я видя да влиза в спалнята на Къстърови. Когато стана време да тръгва за гарата, доста преди края на партито, бе длъжен да стисне ръката й формално, в присъствието на останалите гости.
„Е, довиждане“ — каза той, опитвайки се да задържи погледа й. — „Надявам се, че момченцето ви е добре. Обадихте ли се?“ „Още не“ — каза тя. — „Довиждане, професор Суолоу“. И това беше всичко. Той й отправи един кратък умоляващ поглед и напусна апартамента с Къстър и Борак. Сега можеше само да се надява, че след неговото излизане, тя се е обадила до Истанбул и е съчинила някаква история около детето, която да изисква спешно завръщане.
Филип отново закрачи пред спалния вагон и свери часовника си с този на гарата. Оставаха само три минути до заминаването на влака. Чувстваше се напрегнат до агония и при все това странно бодър и весел. Депресията от миналата седмица беше отминала, беше забравена вече. Той отново беше мъжът в центъра на собствения си живот — и то какъв живот!
Все още му бе трудно да повярва, че Джой изобщо не е мъртва, а жива. Жива! Топлата дишаща плът, която бе държал в прегръдките си в онази пурпурна спалня в Генуа все още беше топла, все още дишаше. Почувства се напълно променен от чудотворния обрат на съдбата, сякаш някаква вълна го бе вдигнала нависоко. Той се чу да й казва „Защото те обичам“ в ъгъла на големия хол — просто, искрено, без колебание, без смущение, като филмов герой. В края на краищата, той не беше изчерпан, свършен, готов само за пенсия. Все още беше способен на силни чувства. Интензивността се бе върнала, за да я изживее отново. Къде щеше да го отведе всичко това, той не знаеше, нито го бе грижа. Имаше смътно предчувствие за очакващи го трудности и болка, нещо във връзка с Хилари, децата, кариерата му, но той ги изтласкваше настрани. Цялата му мисловна енергия бе концентрирана върху желанието Джой да се появи.
Започнаха да затварят вратите на влака. Же-пе служители, застанали на равни разстояния като часови, се изпънаха в готовност да приемат последни сигнали. Минутната стрелка на гаровия часовник подскочи напред. Оставаше една минута.
Филип неохотно се качи на влака, свали прозореца на вратата и се надвеси от него, отчаяно вгледан в посока към билетната бариера. Един униформен служител под него погледна надясно, после вдигна свирката до устните си.
— Стой! — извика Филип, блъскайки вратата и скачайки на перона. Той беше видял женска фигура да се появява внезапно на бариерата с коса, блеснала в светлината на електрическите крушки. Мъжът със свирката, протестирайки на турски, се опита да качи обратно Филип във влака и като не успя, посегна да затвори вратата. Те се вкопчиха един в друг, а в това време Джой се затича през перона, размахала малко куфарче в ръка. Филип посочи към нея, служителят престана да се бори и си заоправя униформата с вид на засегнато достойнство. Филип му подаде една едра деноминирана банкнота. Мъжът се усмихна и им държа вратата отворена, докато се качат. Вратата хлопна след тях. Свирката остро изсвири. Влакът дръпна напред-назад и потегли. В слабо осветения коридор любопитни лица занадничаха иззад вратите, докато Филип водеше Джой към купето си. Той я въведе вътре и затвори с трясък плъзгащата се врата.